— Хайде тогава, по-добре да влезем.
48
Имението „Блакхърст“, 1913 г.
Конски копита чаткаха по студената и суха земя и се носеха на изток, към „Блакхърст“, обаче Елайза не ги чуваше. Гъбата на господин Мансел беше свършила работа и Елайза потъна в мъгла от хлороформ, а тялото й се отпусна в тъмния ъгъл на каретата…
Гласът на Роуз, тих и пресеклив:
— Нуждая се от нещо, което само ти можеш да направиш. Тялото ми изневерява, както винаги, но твоето, братовчедке, е силно. Моля те да ми дадеш дете, дете от Натаниъл.
И Елайза, която бе чакала толкова дълго, която отчаяно копнееше някой да се нуждае от нея, която открай време се усещаше като половинка, търсеща другата си половинка, изобщо не се замисли.
— Разбира се — каза тя, — разбира се, че ще ти помогна, Роуз.
Той идваше всяка нощ в продължение на една седмица. С помощта на д-р Матюс леля Аделайн изчисли датите и Натаниъл направи каквото поискаха от него. Прекосяваше лабиринта, заобикаляше покрай къщата и заставаше на прага на Елайза.
Първата нощ Елайза чакаше вътре и крачеше в кухнята, чудейки се дали той ще дойде, дали не е редно тя да приготви нещо. Питаше се как се държат хората в такъв момент. Без колебание се съгласи да изпълни молбата на Роуз и през следващите седмици почти не мислеше какви ще бъдат последиците от обещанието й, просто преливаше от признателност, задето Роуз най-сетне има нужда от нея. Замисли се какво ще се случи, ако намеренията им се осъществят, едва когато уговорената дата наближи.
Но въпреки това бе готова на всичко за Роуз. Повтаряше си отново и отново, че действията й завинаги ще скрепят връзката помежду им, колкото и отвратителен да се окаже непознатият за нея акт. Това се превърна за нея в нещо като молитва, в заклинание. Двете с Роуз щяха да останат свързани завинаги. Роуз щеше да я обича дори повече от преди и нямаше отново да се отчужди от нея с такава лекота. Всичко това вършеше заради Роуз.
Когато на вратата й се похлопа през първата нощ, Елайза си повтори молитвата, отвори и пусна Натаниъл да влезе.
Той се позабави в коридора — по-едър, отколкото го помнеше, и по-мургав, докато Елайза не му посочи закачалката за палтото. Той свали връхната си дреха и й се усмихна почти признателно. И тя разбра, че той е не по-малко смутен от нея.
Последва я в кухнята, предпочете сигурността, стабилността на масата и се настани в крайчеца на един стол.
Елайза застана от отсрещната страна, избърса ръцете си в полата на роклята и се зачуди какво да каже, как да процедира. Най-добре да направят каквото трябва и да приключват. Нямаше смисъл да протакат още повече неловкото положение. Тя понечи да каже нещо, но Натаниъл я изпревари:
— … реших, че сигурно ще искаш да ги видиш. Цял месец работя над тях.
Елайза забеляза, че той носи със себе си кожена папка.
Постави я върху масата и извади отвътре купчина листове. Рисунки.
— Започнах с „Лов на феи“ — подаде й един лист и когато тя се пресегна да го вземе, забеляза, че ръцете му треперят.
Погледна към илюстрацията: черно-бяла рисунка с щриховани сенки. Бледа слаба жена беше полегнала в помещение от речен камък в студена и тъмна кула. Лицето на жената беше нарисувано с дълги и изящни линии. Беше красива, магическа, неуловима, точно каквато я описваше приказката на Елайза. Но в изражението на феята Натаниъл беше вложил и още нещо, което порази Елайза. Жената на рисунката приличаше на майка й. Не буквално, ставаше дума за нещо повече от извивката на устните, от хладните бадемови очи, от високите скули. По някакъв неописуем и вълшебен начин Натаниъл беше вложил чертите на Джорджиана в безжизнените крайници на феята, в нейното изтощение, в нетипичното примирение, изписано по лицето й. А най-странното от всичко бе, че Елайза едва сега си даде сметка, че в своята приказка за феята пленница всъщност описва майка си.
Тя вдигна поглед към него и се взря в тъмните очи, които проникваха дълбоко в душата й. Той срещна погледа й и неочаквано двамата усетиха по-силно топлината на огъня.
* * *
Обстоятелствата усилваха всичко. Гласовете им звучаха твърде силно, движенията им бяха твърде резки, въздухът — твърде хладен. Актът не беше отблъскващ, както се бе опасявала тя, но и не беше обикновен. Освен това в поведението му имаше нещо, на което тя не можеше да не се наслади. Близост, интимност, от които прекалено дълго бе лишена. Елайза се почувства като едната от две свързани части.