Разбира се, всъщност не беше нищо подобно и дори мимолетната мисъл в тази посока беше предателство спрямо Роуз, обаче… Пръстите, докосващи гърба й, бузата й, бедрата й. Топлината на слетите им тела. Дъхът му на шията й…
В един момент тя отвори очи и започна да съзерцава лицето му, по което се нижеха изражения и истории. А когато и той отвори очи, погледът му прикова нейния и тя внезапно и напълно неочаквано се усети като физическо същество. Здраво стъпила на земята, материална, реална.
И после всичко свърши и двамата се откъснаха един от друг, а връзката от физическата близост се изпари. Облякоха се и тя го изпрати до долу. Застана до него пред вратата и двамата се заговориха за прилива и за вероятността през следващите седмици времето да се развали. Учтиво бъбрене, все едно той просто се беше отбил да вземе книга назаем.
Накрая той се пресегна да свали резето на вратата и помежду им увисна мъчително мълчание. Бремето на стореното. Той отвори вратата и после отново я затвори. Извърна се с лице към нея.
— Благодаря ти — каза.
Тя кимна.
— Роуз иска… Нуждае се…
Тя отново кимна и той леко се усмихна. Отвори вратата и потъна в нощта.
* * *
С напредването на седмицата необичайното стана обичайно и помежду им се установи известна привичност. Натаниъл носеше последните си рисунки и двамата заедно обсъждаха сюжетите и илюстрациите. Носеше и молива си и нанасяше поправки, докато си говореха. След като той завършеше рисунките, разговорът им често се насочваше към други теми.
Разговаряха и докато лежаха в тясното легло на Елайза. Натаниъл й разказваше за семейството си, което тя бе смятала за мъртво, за трудната си младост, за доковете на баща си и за напуканите от прането ръце на майка си. Елайза също усети, че му разказва неща, които не е споделяла с никой друг, тайни от миналото й: за майка си, за баща си, когото не познаваше, за мечтата си да го последва и да замине да плава в открито море. Толкова силна и необяснима близост породи връзката им, че тя му разказа дори за Сами.
Така измина седмицата, а последната вечер Натаниъл дойде по-рано. И като че не му се искаше да правят каквото трябваше. Седнаха един срещу друг на масата като първата вечер, но не си продумаха. И после най-неочаквано Натаниъл се пресегна и повдигна кичур от дългата й коса и червеното стана златно на светлината на свещите. Съсредоточено се взираше в кичура между пръстите си. Тъмната му коса падна и засенчи бузата, а черните му очи изглеждаха още по-големи от неизречените мисли. Нещо топло неочаквано стегна гърдите на Елайза.
— Не искам това да свършва — най-сетне промълви той. — Знам, глупаво е, но чувствам…
Той замълча, когато Елайза изпъна пръста си и категорично натисна устните му. Накара го да замълчи. Нейното сърце блъскаше като обезумяло под роклята и тя се молеше той да не забележи. Не биваше да го оставя да довърши изречението си — колкото и силно да копнееше за това някаква издайническа частица от нея, — защото думите притежаваха сила, Елайза го знаеше по-добре от всеки друг. Бяха си позволили да почувстват твърде много, въпреки че в уговорката помежду им място за чувства нямаше.
Тя леко поклати глава и най-сетне той кимна. Известно време не я погледна, не каза нищо повече. Докато Натаниъл седеше и рисуваше мълчаливо, Елайза едва успя да овладее порива си да му каже, че е променила мнението си, че е прибързала с отговора.
След като той си тръгна онази нощ и тя се върна обратно в къщата, стените й се сториха необикновено притихнали и безжизнени. Намери на масата парче хартия, обърна го и съзря собственото си лице. Скица. И този път нямаше нищо против, че е станала пленница на хартията.
* * *
Елайза разбра, че са успели още преди да мине първият месец. Изпитваше необяснимото усещане, че не е сама, дори когато беше убедена, че няма никого наблизо. А когато не получи и месечното си кървене, вече беше сигурна. Мери, която бе изгубила бебето си, бе върната временно на работа в, „Блакхърст“ и бе инструктирана да действа като посредник между голямата къща и къщата на скалата. Когато Елайза й каза, че да, в тялото й расте още един живот, Мери въздъхна, поклати глава и отнесе новината на леля Аделайн.