Къщата беше оградена със зид, така че когато коремът на Елайза започне да расте, никой да не я вижда. Разчу се, че тя е заминала, и светът просто забрави за нея. Най-простичките лъжи са най-достоверни, а конкретно тази свърши чудесна работа. Желанието на Елайза да пътува беше всеизвестно. На хората не им беше трудно да повярват, че тя е заминала без предизвестие и ще се върне, когато си поиска. Всяка вечер Мери й носеше провизии, а лекарят на леля Аделайн, д-р Матюс, я преглеждаше през две седмици под укритието на нощта, за да се увери, че бременността протича нормално.
През деветте месеца на своето затворничество Елайза не се срещаше с почти никого, но въпреки това нито веднъж не се почувства самотна. Пееше на все по-големия си корем, шепнешком разказваше приказки, имаше необикновени и много живи сънища. Къщата сякаш се смали и я обгърна като старо топло палто.
А градината, място, където сърцето й винаги пееше от щастие, стана по-красива от всякога. Цветята ухаеха по-приятно, изглеждаха по-ярки и растяха по-бързо. Един ден, докато седеше под ябълковото дърво и усещаше край себе си как се движи топлият слънчев въздух, Елайза заспа дълбоко. И както си дремеше, сънува една приказка — толкова ясно, сякаш някой непознат беше коленичил до нея и я беше прошепнал на ухото й. Беше история за млада жена, надмогнала страховете си и пропътувала огромно разстояние, за да разкрие истината за свое остаряващо любимо същество.
Елайза се събуди сепнато, напълно сигурна, че сънят е важен и че трябва да се превърне в приказка. За разлика от повечето получени насън вдъхновения, историята се нуждаеше от малка обработка. Детето, бебето, което Елайза носеше, също беше важна част от разказа. Елайза не можеше да обясни как е разбрала това, но изпитваше необяснима увереност, че бебето е свързано с историята по някакъв начин и й е помогнало историята да бъде толкова жива и цялостна.
Елайза написа приказката още същия следобед, озаглави я „Очите на магьосницата“ и през следващите седмици мислите й нерядко се връщаха към тъжната старица, чиято истина е била открадната от нея. Елайза не беше виждала Натаниъл от нощта на последната им среща, но знаеше, че той продължава да работи над илюстрациите за книгата й, и копнееше да види за какво ще го вдъхнови новата й приказка. През нощта, когато Мери донесе провизии, Елайза попита за него възможно най-равнодушно и помоли Мери да му предаде да я посети скоро. Мери обаче само поклати глава.
— Госпожа Уокър няма да му позволи — снижи глас Мери, макар че двете бяха сами в къщата. — Чух я да плаче пред господарката за това и тя каза, че не е редно той да минава през лабиринта и да ви посещава. Не и след случилото се. — Мери погледна към издутия корем на Елайза. — Твърди, че положението може да се обърка.
— Но това е нелепо — възрази Елайза. — Направихме всичко това заради Роуз. И двамата с Натаниъл я обичаме, затова изпълнихме молбата й и й осигурихме онова, което иска повече от всичко.
Мери, която съвсем ясно беше изразила мнението си относно стореното и онова, което Елайза възнамеряваше да направи след раждането на детето, замълча.
Елайза въздъхна безсилно.
— Искам да поговоря с него за илюстрациите на приказките.
— Госпожа Уокър не е много доволна и от това — каза Мери. — Не й харесва, че той прави рисунки за книжката ви.
— Но защо е против?
— Завижда, затова, направо е позеленяла от завист. Не може да понесе мисълта той да отделя време и сили, мислейки за вашите приказки.
След това Елайза престана да мисли за Натаниъл, изпрати ръкописната версия на „Очите на магьосницата“ в „Блакхърст“ по Мери, която се съгласи — както сама изтъкна, против здравия си разум — да отнесе приказката.
Няколко дни по-късно по куриер пристигна подарък — статуя за градината на Елайза, момче с ангелско лице. Елайза се досети, дори без да прочете придружаващата статуята бележка, че й я праща Натаниъл, имайки предвид Сами. В писмото си той се извиняваше, че не я посещава, питаше как е със здравето, а после бързаше да премине към новата й приказка и я уверяваше, че вълшебствата са завладели мислите му, че има толкова много идеи за илюстрации, че не може да мисли за почти нищо друго.
Роуз идваше веднъж месечно, но постепенно Елайза започна да се отнася предпазливо към посещенията й. Те винаги започваха добре и Роуз се усмихваше широко, когато видеше Елайза, питаше я как е и веднага искаше да докосне корема й и да усети движението на бебето. Но в даден момент Роуз най-неочаквано се отдръпваше необяснимо, започваше да кърши ръце и да не иска да докосва повече корема на Елайза, отказваше дори да я погледне в очите. Пръстите й започваха да мачкат собствената й рокля, подплатена, уж че самата тя е бременна.