Чаят в чашата на Касандра отдавна бе изстинал. Беше я оставила върху циментовия перваз, след като я допи, и после забрави за нея. Бригада трудолюбиви мравки, чийто път се оказа препречен, бяха принудени да предприемат заобиколни маневри нагоре по ръба на чашата и после да се спуснат по дръжката от другата страна.
Касандра обаче не ги забеляза. Седеше на паянтов стол в задния двор до старата пералня, приковала вниманието си върху задната стена на къщата. Плачеше за боя. Трудно й бе да повярва, че вече са минали пет години. Специалистите препоръчваха къщите с дървена обшивка да се боядисват през седем години, обаче Нел не спазваше това правило. През цялото време, откакто Касандра живееше с баба си, къщата нито веднъж не бе пребоядисана изцяло. Нел обичаше да повтаря, че не желае да хвърля залудо пари, само за да подобрява гледката на съседите. Ако на хората не им харесва как изглежда къщата й, да се обърнат и да гледат нещо друго.
Задната стена обаче била друг въпрос — според Нел само те двете гледали само тази стена. Затова, докато страничните стени и фасадата се лющеха под прежурящите лъчи на слънцето в Куинсланд, задната стена беше същинска прелест. През пет години се изваждаха палитрите с цветовете и се отделяше много време за грижливо обсъждане на предимствата на новия цвят. Откакто Касандра живееше тук, бе виждала стената тюркоазена, люлякова, яркочервена, синьо-зелена. Веднъж на нея се разположи своеобразен стенопис, макар и без позволение.
Касандра беше на деветнайсет и животът беше прекрасен. Беше второкурсничка в колежа по изкуствата, а спалнята й се бе преобразила в ателие, така че се налагаше всяка вечер да се катери върху чертожната дъска, за да се добере до леглото си. Освен това мечтаеше да се премести в Мелбърн, за да учи история на изкуството.
Планът не се ползваше с одобрението на Нел.
— Можеш да учиш история на изкуството и в университета в Куинсланд — заявяваше тя при всяко повдигане на темата. — Няма смисъл да се помъкнеш чак на юг.
— Не мога да живея вечно у дома, Нел.
— Кой казва да е вечно? Просто изчакай малко да си стъпиш на краката най-напред.
Касандра посочи към обутите си в кубинки крака.
— Ето, вече съм стъпила.
Нел не се усмихна.
— Животът в Мелбърн е скъп, не мога да си позволя да ти плащам наема там.
— Не раздигам чашите в кръчмата „Падо“ за забавление, забрави ли?
— О, ако ще разчиташ на това, което ти плащат там, по-добре отложи кандидатстването в Мелбърн за десетина години.
— Права си.
Нел вирна брадичка и изви подозрително вежди, питайки се до какво ли ще доведе тази неочаквана капитулация.
— Аз винаги съм права.
— Никога няма да успея сама да си спестя достатъчно пари — прехапа устни Касандра. — Де да имаше кой да ми отпусне заем, някой любящ човек, който да ми помогне да осъществя мечтите си…
Нел вдигна един кашон с порцеланови предмети, които трябваше да отнесе в антикварния магазин.
— Няма да стоя тук, та да ме поставиш на тясно, моето момиченце…
Касандра долови обнадеждаващо пропукване в дотогава категоричния отказ.
— Да поговорим ли по-късно?
Нел завъртя очи нагоре.
— Опасявам се, че ще се наложи да поговорим. А после отново и отново, и отново. — Въздъхна шумно, за да покаже, че поне засега с темата е приключено. — Имаш ли всичко необходимо за задната стена?
— По списък.
— Нали няма да забравиш да боядисаш дъските с новата четка? Не искам да гледам полепнали откъснати косми през следващите пет години.
— Добре, Нел. Да не пропуснем да уточним, че най-напред топвам четката в боята и тогава я плъзвам по дъските, нали?
— Не ставай нахална.
Следобед Нел се върна от антикварния магазин, зави към задната част на къщата и застина на място, а погледът й измери лъскавата, току-що боядисана стена.
Касандра отстъпи назад и здраво стисна устни, за да не се разсмее. Зачака.
Яркочервеното беше поразително, но всъщност Нел гледаше черната рисунка, която внучката й бе добавила в далечния ъгъл. Приликата беше невероятна: Нел, седнала на любимия си стол и стиснала чаша чай, от която се надига пара.
— Май съм те нарисувала в ъгъла, Нел. Стана неволно, просто се увлякох.
Нел леко клатеше глава с непроницаемо изражение.
— Сега ще нарисувам и себе си, седнала до теб. Така дори когато замина за Мелбърн, ще си спомняш, че двете с теб още сме отбор.
В този момент устните на Нел леко потрепнаха. Поклати глава и остави на земята кашона, който беше донесла от магазина. От гърдите й се отрони въздишка.
— Нахалница си ти, няма съмнение — отбеляза, после не успя да се сдържи, усмихна се и обхвана бузите на Касандра с ръце. — Но си моята любима нахалница, затова си те харесвам такава.