След шестия месец Роуз съвсем престана да идва. Елайза напразно я чакаше в уговорения ден и озадачена се питаше дали не е объркала датата. Но не, беше си я записала. Отначало се уплаши да не би Роуз да се е разболяла, понеже едва ли нещо друго можеше да й попречи да дойде. Но когато пристигна Мери с кошницата с продукти, Елайза тутакси я нападна с въпроси.
— Мери! — поде тя и изви гръб, за да накара бебето да се премести, за да не се притиска от едната й страна. — Зле ли е Роуз? Не се мъчи да ме предпазваш. Ако Роуз не е добре…
— Нищо подобно, госпожице Елайза. Само че госпожа Уокър намира посещенията си тук за твърде разстройващи.
— Разстройващи ли?
Мери не погледна Елайза в очите.
— Чувства провала си още по-силно от преди. Тя за нищо не става, а вие изглеждате свежа като праскова. Когато се прибира от тук, лежи болна дни наред. Не иска да вижда господин Уокър, сопва се на господарката, не се храни.
— В такъв случай очаквам с нетърпение раждането на това дете. След като родя, след като Роуз стане майка, тя ще забрави тези чувства.
И отново се озоваха в познати води: Мери клатеше глава, а Елайза защитаваше решението си.
— Не е редно, госпожице Елайза. Една майка не може да се откаже от детето си.
— Това дете не е мое, Мери. То е на Роуз.
— Друго ще мислите, когато настъпи моментът.
— Няма.
— Не знаете…
— Няма да се чувствам по-различно, понеже не мога. Дала съм дума. Ако променя намерението си, Роуз няма да го понесе.
Мери изви вежди.
Елайза се постара тонът й да прозвучи още по-категорично:
— Ще й дам детето и Роуз отново ще бъде щастлива. Ще бъдем щастливи заедно като преди. Не разбираш ли, Мери? Детето, което нося, ще върне Роуз при мен.
Мери погледна Елайза в очите и се усмихна тъжно.
— Може би имате право, госпожице Елайза — каза тя, макар да не звучеше никак убедено.
* * *
Сетне, след като минаха месеци, през които времето сякаш бе спряло, дойде краят. Една седмица по-рано от очакваното. Болка, ослепителна болка, а тялото й досущ като машина, която със скрибуцане се разбужда за живот, за да изпълни онова, заради което е създадена. Мери разпозна признаците на предстоящото раждане и се постара да бъде там, за да помогне. Майка й израждаше бебета през целия си живот и Мери знаеше какво се прави.
Раждането премина гладко и се роди най-красивото същество, което Елайза беше виждала някога — момиченце с нежни ушета, красиво прилепнали към главичката, и с бледи пръстчета, които току се стряскаха от въздуха, който преминаваше помежду им.
Макар че от Мери се очакваше незабавно да съобщи в „Блакхърст“, когато раждането започне, тя не обели дума през следващите няколко дни. Разговаряше само с Елайза, подтикваше я да премисли участието си в отвратителното съглашение. Защото не беше редно, шептеше й Мери отново и отново, една майка да изостави собственото си дете.
Три дни и три нощи Елайза остана самичка с бебето. Колко необикновено усещане бе да опознае човечето, живяло и расло в тялото й! Да гали ръчичките и крачетата, които бе докосвала отвън, когато я ритаха отвътре. Да наблюдава малките устнички, стиснати, сякаш ей сега ще продумат. И изражението на безмерна мъдрост, сякаш през тези първи дни живот миниатюрното човече е съхранило знанието за един току-що изминал живот.
А после, на третата нощ Мери дойде в къщата на скалата, застана на прага и съобщи ужасната новина. С наближаването на деня на раждането леля Аделайн ставала все по-напрегната и се притеснявала дали всичко ще се развие по план, затова уговорила посещение на д-р Матюс за следващата нощ. Мери снижи глас и стисна ръцете на Елайза: ако частичка от нея копнеела да задържи бебето, трябвало да го направи сега, настойчиво заяви Мери. Трябвало да вземе детето и да избяга.
Но макар предложението за бягство да се върза на здрав възел в сърцето на Елайза, да я подръпна силно и да я призова към действие, тя побърза да го развърже. Пренебрегна острата болка в гърдите и увери Мери, както бе сторила и преди това, че прекрасно познава желанията си. Погледна детето си за последен път, взря се до болка в съвършеното личице, помъчи се да проумее, че тя го е създала, че тя е създала това прекрасно същество, докато туптенето в главата, в сърцето и в душата й стана нетърпимо. А после, сякаш наблюдавайки се отдалеч, тя направи каквото беше обещала: подаде малкото момиченце и позволи да го отведат. Затвори вратата след Мери и се върна самичка в притихналата и пуста къща. А когато зората се разля над градината и стените на къщата отново се отдръпнаха, Елайза осъзна, че никога досега не е изпитвала истински черната болка на самотата.