* * *
Макар да презираше Мансел, човека на Лайнъс, макар да проклинаше името му, когато той доведе Елайза в живота им, Аделайн не можеше да оспори факта, че този тип умееше да намира хора. Беше го изпратила в Лондон преди три дни и днес следобед, докато се преструваше, че бродира в сутрешния салон, я извикаха на телефона.
От отсрещната страна Мансел, за щастие, беше дискретен. Никога не се знае дали някой не слуша от деривата.
— Лейди Монтраше, обаждам се да ви съобщя, че някои от нещата, които поискахте, са намерени.
Дъхът на Аделайн секна. Толкова бързо? Очакването, надеждата и изопнатите й нерви накараха връхчетата на пръстите й да изтръпнат. Преглътна мъчително.
— Може ли да попитам по-голямата ли намерихте, или по-малката?
— По-голямата.
Клепачите на Аделайн се затвориха. Тя заличи от гласа си облекчението и радостта.
— Кога ще направите доставката?
— Тръгваме от Лондон незабавно. Ще пристигна в „Блакхърст“ довечера.
И така, Аделайн чакаше. Крачеше по бесарабския килим, заглаждаше полите си, караше се на слугите и през цялото време кроеше как да се отърве от Елайза.
* * *
Елайза се съгласи никога да не припарва до къщата и точно това направи. Но наблюдаваше. И установи, че дори когато вече беше спестила достатъчно пари, за да си купи билет за някой кораб и да отплава за далечни земи, нещо я спираше. Сякаш с раждането на бебето котвата, която Елайза диреше през целия си живот, се заби в земята на „Блакхърст“.
Детето я привличаше по някакъв магически начин, затова тя остана. Но спази обещанието си към Роуз и странеше от къщата. Намираше други места, където да се крие и да наблюдава. Точно както правеше като малко момиче и лягаше на полицата в тясната стаичка на горния етаж у госпожа Суиндъл. Наблюдаваше светът да се движи покрай нея, а самата тя стоеше неподвижно и не участваше в това.
Защото след загубата на детето Елайза установи, че е пропаднала през центъра на предишния си живот, на някогашната си същност. Беше се отказала от рожденото си право и така бе изменила на житейското си предназначение. Рядко пишеше, създаде само една приказка, която смяташе достойна да включи в сборник. За млада жена, която живее сам-сама в тъмна гора, взема неправилно решение, макар и по основателна причина, но така се самоунищожава.
Безличните месеци се проточиха в дълги години и после, една сутрин през 1913 година, издателят й изпрати книжката с приказките. Елайза веднага я внесе вътре, разкъса хартията на опаковката и отдолу се показа подвързаното с кожа съкровище. Тя седна на люлеещия се стол, отвори на титулната страница на книгата и я вдигна близо до лицето си. Миришеше на прясно мастило и на лепило, съвсем като истинска книга. Тук бяха отпечатани нейните приказки, творенията на фантазията й. Разгърна дебелите недокоснати още страници приказка след приказка, докато стигна до „Очите на магьосницата“. Прочете цялата приказка и докато го правеше, си спомни необикновено живия си сън в градината, всеобемащото усещане, че детето в утробата й е важно за разказа.
И внезапно Елайза осъзна, че детето, нейното дете, трябва да има тази приказка, че то и приказката са някак свързани. Уви книжката в кафява хартия, издебна сгодна възможност и направи тъкмо онова, което беше обещала да не прави: мина през портата в края на лабиринта и закрачи към къщата.
* * *
Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.