Служителят изгледа Айвъри, после погледна към редицата чакащи пътници, която вече се бе извила на пристана.
— Няма да се бавим — каза Елайза. — Ще означава много за детето.
— Ами може, струва ми се. Но на всяка цена я доведете обратно — намигна той на Айвъри. — Имам чувството, че много ще липсва на родителите си, ако замине без тях.
Елайза хвана Айвъри за ръчичката и тръгна нагоре по мостчето.
Имаше хора навсякъде, делови гласове, плискане на вода, сирени за мъгла. На палубата корабният оркестър свиреше весела мелодия, а камериерките се суетяха във всички посоки, пощаджийчета разнасяха телеграми, а наперени пикола носеха шоколади и подаръци за заминаващите пътници.
Елайза обаче не последва стюарда към вътрешността на кораба, а поведе Айвъри по палубата и спря едва когато стигнаха до няколко дървени бурета. Пъхна момиченцето зад тях и коленичи, а полата й се провеси върху дъските на палубата. Момиченцето беше разсеяно, никога не беше виждало такова оживление и не спираше да върти глава.
— Трябва да почакаш тук — каза Елайза. — Опасно е да мърдаш. Скоро ще се върна. — Поколеба се и погледна към небето. Горе се стрелкаха чайки с бдителни черни очи. — Чакай ме, чу ли?
Момиченцето кимна.
— Можеш ли да се криеш?
— Разбира се.
— Ще поиграем на една игра. — Докато изричаше думите, в мислите й изникна Сами и кожата й изстина.
— Обичам да играя.
Елайза преглътна и прогони образа. Това момиченце не беше Сами. И нямаше да играят на „Изкормвача“. Всичко щеше да бъде наред.
— Ще дойда да те взема.
— Къде отиваш?
— Трябва да се срещна с един човек. И да взема нещо, преди да отплава корабът.
— Какво?
— Моето минало — отвърна Елайза. — Моето бъдеще. — Усмихна се мимолетно и додаде: — Моето семейство.
* * *
Докато каретата летеше към „Блакхърст“, Елайза започна да идва на себе си. Постепенно се опомни: усети клатушкането, калното тупкане на копитата, мириса на мухъл.
Отвори очи и примигна. Черните сенки се разтвориха в кръпки прашна светлина. Когато погледът й се избистри, тя замря.
Срещу нея седеше някой, някакъв мъж. Главата му беше наклонена и облегната на кожената седалка, а равномерното му дишане бе съпроводено с леко похъркване. Беше нисък и набит, а на носа му беше кацнало пенсне.
Елайза притаи дъх — отново стана дванайсетгодишна и един човек я водеше към неизвестното бъдеще. Заключена в карета със злия човек, за когото говореше мама. Мансел.
И все пак… нещо не беше наред. Елайза забравяше нещо, някакъв тъмен облак витаеше в покрайнините на съзнанието й. Нещо важно, нещо, което трябваше да направи.
Ахна. Къде е Сами? Трябваше да е с нея, длъжна беше да го защитава…
Отвън се чуваше чаткането на конски копита. И този звук я плашеше и тревожеше, макар тя да не знаеше защо. Тъмният облак се раздвижи. Приближаваше се.
Елайза сведе поглед към полата си, ръцете й останаха сключени в скута. Ръцете й… но и не точно нейните.
Ярка светлина разкъса облака — тя изобщо не беше дванайсетгодишна, беше зряла жена.
Но какво се бе случило? Къде се намираше? И защо беше с Мансел?
Къща на скалата, градина, морето…
Започна да диша по-рязко и по-шумно.
Жена, мъж, бебе…
Паника плисна по кожата й.
И още светлина… облакът избледняваше, разпадаше се…
Думи, откъслечни значения: Мерибъро… кораб… дете, но не Сами, а момиченце…
Гърлото на Елайза пламна. В нея се отвори дупка, която тутакси се изпълни с черен страх.
Момиченцето беше нейно.
Осъзна го с яснота, която прогори съзнанието й: момиченцето беше самичко на един заминаващ кораб.
Паника обзе всяка нейна пора. Сърцето й туптеше неистово в слепоочията. Трябваше да се измъкне, трябваше да се върне.
Елайза погледна настрани към вратата.
Каретата се движеше бързо, но тя не даваше пет пари. Корабът щеше да отплава днес, а момиченцето беше на борда. Детето, нейното дете, сам-самичко.
С раздирани от болка гърди и пулсираща от болка глава Елайза протегна ръка.
Мансел се размърда. Воднистите му очи се отвориха, светкавично приковаха ръката на Елайза, стиснала дръжката.
Жестока усмивка плъзна по устните му.
Тя стисна лостчето, той се стрелна да я спре, но тя се оказа по-бърза. В крайна сметка нейната нужда беше по-силна.
* * *
Докато падаше, вратата на клетката се отвори и тя полетя — летеше, летеше, летеше — към студената тъмна земя. Времето се нагъна: всички мигове се сляха в едно, миналото стана настояще и бъдеще. Елайза не затвори очи, а гледаше как земята приближава, усети мириса на пръст, на трева, на надежда…