… И летеше ли, летеше вече с разперени криле над земята и по-нависоко, носеше се на вятъра с охладено лице и бистро съзнание. Елайза знаеше къде отива. Летеше към дъщеря си, към Айвъри. Към съществото, което диреше цял живот, към другата си половина. Най-сетне беше цяла и си отиваше у дома.
49
Клиф Котидж, 2005 г.
Най-после отново беше в градината. Заради лошото време, пристигането на Руби и посещението в къщата на Клара минаха дни, преди Касандра да успее да се промъкне под стената. Обзело я беше странно безпокойство, което едва сега започна да се разсейва. Странна работа, помисли си тя, надявайки ръкавицата на дясната си ръка: никога не се бе смятала за бог знае каква градинарка, но това място беше различно. Чувстваше се длъжна да се върне, да зарови ръце в пръстта и да възроди градината. Докато оправяше пръстите на другата ръкавица, Касандра спря и отново забеляза ивицата бяла кожа на пръста си, на безименния пръст, от който беше свалила брачната си халка. Прокара палец по кожата. Беше много гладка, по-еластична, отколкото на съседните пръсти, сякаш е била кисната в топла вода. Бялата ивица беше най-младата част от нея, петнайсет години по-млада от останалата част на тялото й. Скрита от мига, в който Ник постави пръстена на пръста й; това бе единствената част от нея, която не се бе променила, не бе остаряла.
— Е, доволна ли си, достатъчно ли застудя? — попита Крисчън, който тъкмо се беше промушил под стената, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.
Касандра сложи ръкавицата и му се усмихна.
— Не знаех, че в Корнуол застудява. В брошурите пише, че климатът е умерен.
— Умерен в сравнение с Йоркшър — отговори той с крива усмивка. — Вече се усеща вкусът на зимата. Ти поне няма да се наложи да преживееш това.
Помежду им се възцари мълчание. Крисчън се обърна да огледа дупката, която бе започнал да копае предишната седмица, а Касандра се престори, че цялото й внимание е насочено към греблото за скубане на бурените. Двамата избягваха да обсъждат завръщането й в Австралия. През последните няколко дни, когато разговорът се завъртеше около темата, един от двамата веднага се опитваше да го насочи другаде.
— Размишлявах за писмото на Хариет Суиндъл — каза Крисчън.
— Така ли? — Касандра прогони тревожните мисли за миналото и бъдещето.
— Каквото и да е имало в керамичното гърненце, което Елайза е взела от комина, трябва да е било много важно. Нел вече е била на кораба, така че Елайза е поела огромен риск, като се е върнала за него.
Предния ден бяха разговаряли по въпроса. В едно топло сепаре в кръчмата, с бумтящ в, ъгъла огън и с една местна група, която свиреше в другия край на помещението, двамата отново бяха обсъдили всяка известна им подробност. Търсейки извода, който и двамата съзнаваха, че сигурно ще им извади очите.
— Изобщо не е допускала, че онзи мъж — който и да е той — ще я отвлече. — Касандра заби греблото в лехата. — Иска ми се Хариет да ни беше казала името му.
— Сигурно е бил изпратен от семейството на Роуз.
— Смяташ ли?
— Кой друг ще иска толкова отчаяно да ги върне?
— Да върне Елайза.
— Моля?
— Не са върнали Нел. Само Елайза.
Крисчън престана да копае.
— Да, това е странно. Сигурно не им е казала къде е Нел.
Ето това беше напълно нелогично според Касандра. Почти през цялата нощ лежа будна и прокарва различните нишки през мислите си, но все стигаше до едно и също заключение. Елайза може и да не е искала Нел да остане в „Блакхърст“, но няма съмнение, че би желала да спре кораба, когато е научила за отплаването му. Тя беше майка на Нел и явно много я е обичала, след като я е отвела от имението. Нима не би направила всичко възможно да предупреди хората, че Нел е самичка на кораба? Не би си мълчала и не би оставила скъпото си четиригодишно момиченце да пътува само до Австралия. Греблото на Касандра се удари в един много упорит корен.
— Според мен не е можела да им каже.
— Какво имаш предвид?
— Ами това, че ако е можела, е щяла да ги предупреди. Нали така?
Крисчън кимна бавно и изви вежди, докато осмисли последиците от тази теория. Заби лопатата си в дупката.
Коренът беше много жилав. Касандра изскуба другите бурени и проследи растението малко по-нависоко. Усмихна се. Макар да беше почти опоскано от листа, тя разпозна растението, беше виждала подобни в градината на Нел в Брисбън. Беше жилав стар розов храст, който растеше от десетилетия, ако не и по-отдавна. Стеблото му беше дебело колкото ръката й, а клонките му бяха покрити с гневни бодли. Обаче розата още беше жива и с малко грижи пак щеше да разцъфти.