— О, боже!
Касандра вдигна поглед от розата си. Крисчън беше коленичил и се взираше в изкопа.
— Какво? Какво има? — попита тя.
— Намерих нещо. — Гласът му звучеше странно, трудно беше да го разгадае човек.
Ток плъзна под кожата на Касандра.
— Страшно ли е или вълнуващо?
— Според мен е вълнуващо.
Касандра коленичи до него и надникна в изкопа. Погледна накъдето й сочеше той.
Дълбоко във влажната почва от пръстта стърчеше нещо. Нещо малко, кафяво и гладко.
Крисчън се пресегна и разрови предмета, който се оказа керамично гърненце, в каквито навремето са продавали горчица и други неща. Избърса пръстта и го подаде на Касандра. Погледите им се срещнаха.
— Мисля, че градината ти току-що издаде тайната си.
Пръстите й усещаха хладната повърхност на учудващо тежкото гърненце. Сърцето на Касандра биеше като лудо в гърдите.
— Сигурно го е заровила тук — отбеляза Касандра. — След като онзи човек я е отвлякъл в Лондон, явно я е върнал тук.
Но защо Елайза ще заравя гърненцето, след като се е изложила на такава опасност, за да си го вземе? И защо ще рискува отново да го изгуби? Ако е имала време отново да зарови гърнето, защо не се е свързала с кораба? Защо не е намерила малката Айвъри?
И внезапно осъзна. Нещо, което отдавна дремеше в съзнанието й, мигом се проясни. Касандра рязко си пое дъх.
— Какво има?
— Мисля, че не тя е заровила гърненцето — прошепна Касандра.
— Как така? А кой?
— Според мен е било погребано заедно с нея.
И цели деветдесет години тя е лежала тук в очакване някой да я намери. В очакване Касандра да я открие и да разбули тайната й.
Крисчън се втренчи ококорен в изкопа. И кимна бавно.
— Това обяснява защо не се е върнала за Айвъри, за Нел.
— Не е можела, била е тук през цялото време.
— Но кой я е заровил? Човекът, който я е отвлякъл ли? Вуйчо й или леля й?
Касандра поклати глава.
— Не знам. Едно нещо обаче е сигурно — който и да го е направил, не е искал никой да разбира. Няма надгробен камък, нищо не бележи мястото. Искали са Елайза да изчезне и истината за нея да остане скрита навеки. Забравена точно като градината й.
50
Имението „Блакхърст“, 1913 г.
Аделайн се извърна от камината и си пое дъх толкова рязко, че талията й се стегна.
— Как така нещата не се развиха по план?
Вече се беше спуснала нощта и покрайнините на гората сякаш бяха стегнали обръча си около къщата. По ъглите на стаята висяха сенки, а светлината от свещите дразнеше студените им ръбчета.
Господин Мансел оправи пенснето си.
— Тя падна. Хвърли се от каретата. И конете полудяха.
— Лекар — отсече Лайнъс. — Трябва да се обадим на лекар.
— Лекарят няма да помогне — категорично заяви Мансел. — Тя вече е мъртва.
— Какво? — ахна Аделайн.
— Мъртва е — повтори той. — Жената… племенницата ви е мъртва.
Аделайн затвори очи и коленете й омекнаха. Светът се завъртя пред очите й — тя стана безтегловна, болката изчезна, освободи я. Как е възможно такова огромно бреме, такъв товар да падне от плещите ти толкова мигновено? Че само с един замах тя се оказа свободна от неизменния си отколешен враг — наследството на Джорджиана?
Аделайн не даваше пет пари. Молитвите й се бяха сбъднали, светът се беше поправил. Момичето беше мъртво. Нямаше го. Само това имаше значение. За пръв път след смъртта на Роуз Аделайн можеше да диша. Топли филизи на доволство плъзнаха по вените й.
— Къде? — чу се тя да пита. — Къде е?
— В каретата.
— Довели сте я тук?
— Не можех да сторя друго.
— Момичето… — разнесе се гласът на Лайнъс от креслото, което го бе обгърнало. Дишането му беше леко и учестено. — Къде е момиченцето с рижата коса?
— Жената каза няколко думи, преди да падне. Беше изтощена и говореше тихо, обаче ми се струва, че говореше за някакъв кораб. Беше притеснена, настояваше да се върне, преди корабът да отплава.
— Вървете — остро нареди Аделайн, — чакайте при каретата. Ще се разпоредя и ще ви повикам.
Мансел кимна отривисто и излезе, отнасяйки със себе си малкото топлинка в стаята.
— Ами детето? — изблея Лайнъс.
Аделайн не му обърна внимание, понеже трескаво търсеше решение. Естествено, слугите не биваше да научават. Засега знаеха, че след като е научила за преместването на Роуз и Натаниъл в Ню Йорк, Елайза е напуснала „Блакхърст“. Добре че момичето толкова често повтаряше колко много иска да пътува.