— Ами детето? — отново попита Лайнъс. Пръстите му трепереха върху яката. — Мансел трябва да я намери, трябва да намери кораба. Длъжни сме да я върнем, момиченцето трябва да бъде намерено.
Аделайн преглътна бучка на огромно отвращение, докато плъзваше поглед по спаруженото му тяло.
— Защо? — попита тя и усети как кожата й изстива. — Защо трябва да бъде намерено момичето? Каква е тя на някой от двама ни? — Говореше тихо и се надвеси над него. — Не разбираш ли? Свободни сме.
— Тя ни е внучка.
— Но не е от нашата кръв.
— От моята кръв е.
Аделайн пренебрегна плахото му твърдение. Нямаше време за подобна сантименталност. Не и сега, когато най-сетне бяха свободни. Завъртя се на пети и закрачи по килима.
— Ще кажем на хората, че детето е намерено в имението, но се е разболяло от скарлатина. Няма да задават въпроси, понеже вече и бездруго смятат, че е била болна и на легло. Ще заявим на слугите, че само аз ще се грижа за нея, понеже Роуз би желала така. След известно време, когато си дадем вид, че сме направили всичко възможно да се преборим с болестта, ще организираме опело.
И докато Айвъри щеше да получи погребение, каквото се полага на любима внучка, Аделайн щеше да се погрижи да се освободят от тялото на Елайза бързо и скришом. Нямаше да я погребват в семейното гробище, това със сигурност. Благословената земя край Роуз нямаше да бъде замърсена. Елайза трябваше да бъде погребана там, където никой няма да я намери. Където на никого дори няма да му хрумне да търси.
* * *
На следващата сутрин Аделайн накара Дейвис да я преведе през лабиринта. Зловещо влажно място. Мирисът на влажни ниски храсти, които слънцето никога не докосва, я притискаше от всички страни. Черните й траурни поли шумоляха по загладената земя и окапалите листа се закачаха за тях като бодли. Приличаше на голяма черна птица, прибрала плътно пера, за да се предпази от мразовитата зима след смъртта на Роуз.
Когато най-сетне стигнаха в Тайната градина, Аделайн избута Дейвис настрани и тръгна по тясната пътека. Ята малки птички литваха подплашени, щом ги доближеше, и, кацнали на скритите си клонки, зацвърчаваха като обезумели. Тя мина толкова бързо, колкото позволяваше приличието, нетърпелива да се измъкне от това омагьосано място и от упойващата и плодовита миризма, от която свят й се завиваше.
Аделайн спря в дъното на градината.
По тънките й устни плъзна резлива усмивка. Стана точно както се бе надявала.
Усети студена тръпка и рязко се завъртя на пети.
— Видях достатъчно — отсече. — Внучката ми е сериозно болна и трябва да се върна в къщата.
Дейвис задържа погледа й малко по-дълго и по гръбнака й пробяга ужасена тръпка. Аделайн я потисна. Той не би могъл да знае каква измама крои тя.
— Върни ме обратно.
Докато следваше едрото му и тромаво тяло обратно през лабиринта, Аделайн се стараеше да стои на разстояние. Беше пъхнала ръка в джоба на роклята си и само с връхчетата на пръстите си пускаше малки късчета кремък от колекцията на Айвъри от един буркан в детската стая.
* * *
Следобедът се точеше, нощта също едва креташе и най-сетне стана полунощ. Аделайн стана от леглото, облече се и завърза връзките на ботите си. Мина на пръсти по коридора, слезе по стълбите и излезе навън в мрака.
Имаше пълнолуние, затова тя прекоси бързо откритата морава, като се стремеше да се движи в сенките на храстите и дърветата. Вратата към лабиринта беше затворена, но Аделайн скоро се оправи с катинара. Шмугна се вътре и се усмихна, доволна от себе си, когато видя, че ситните камъчета сияят като сребро.
Следваше дирята от камъчета и накрая стигна до втората порта, до входа към Тайната градина.
Градината жужеше между своите каменни зидове. Лунната светлина посребряваше листата и те лекичко звънтяха на шепнещия вятър като късчета фин метал. Като трептяща струна на арфа.
Аделайн изпитваше странното усещане, че някой скришно я наблюдава. Огледа побелелия от лунната светлина пейзаж и рязко си пое дъх, когато забеляза чифт очи в разклонението на едно съседно дърво. След миг съзнанието й запълни празнините, забеляза перата на бухала, облото му тяло, главата, острата човка.
Но въпреки това не се почувства много по-добре. Имаше нещо странно в погледа на птицата. Нещо неземно. Такива наблюдаващи и преценяващи очи…
Аделайн отмести поглед, отказвайки да допусне някаква си птица да я разстрои.
След това откъм къщата долетя шум. Аделайн приклекна до една пейка и проследи как две облечени в тъмни дрехи фигури изникват пред погледа й. Мансел, така предположи, но кого беше довел със себе си?