Фигурите се движеха бавно и помежду им имаше нещо по-голямо. Пред погледа на Аделайн те положиха товара си от другата страна на стената, после един от мъжете прекрачи изкопа и влезе в Тайната градина.
Разнесе се пукот, когато Мансел запали клечка кибрит, после светна пламъкът: оранжева сърцевина със син ореол. Той вдигна фенера и усили пламъка, така че кръгът светлина се разшири.
Аделайн се изправи и се приближи.
— Добър вечер, лейди Монтраше — поздрави я Мансел.
Тя посочи към втория човек и попита ледено:
— Кой е този?
— Самюъл — отговори Мансел. — Моят кочияш.
— Защо е тук?
— Канарата е стръмна, а товарът ни тежък. — Той примигна срещу Аделайн и пламъкът на фенера се отрази в стъклата на пенснето му. — Може да му се има доверие, че няма да проговори. — Той насочи фенера настрани и освети лицето на Самюъл. Долната челюст на мъжа беше обезобразена. На мястото на устата му имаше само неравни издатини, покрити с кожа.
Мъжете започнаха да гребат, за да издълбаят по-надълбоко вече направения от работниците изкоп. Погледът на Аделайн се плъзна към тъмното покривало под ябълковото дърво. Момичето най-сетне щеше да бъде предадено на пръстта. Щеше да изчезне и да бъде забравено — сякаш никога не е съществувало. А след време хората щяха да забравят, че изобщо я е имало.
Аделайн затвори очи и се опита да прогони цвърченето на проклетите птици, които бяха започнали да цирикат като обезумели, и шумоленето на листата, което беше станало доста злокобно. Вместо това се заслуша в блаженото трополене на пръстта, която се сипеше върху твърдата повърхност долу. Скоро всичко щеше да приключи. Момичето щеше да изчезне завинаги и Аделайн пак щеше да може да диша…
Въздухът се раздвижи и тя усети хладината му с лицето си. Отвори очи.
Към нея приближаваше тъмен силует, точно до главата й.
Птица? Прилеп?
Тъмни криле удряха нощния въздух.
Аделайн отстъпи назад.
Внезапно клъвване и кръвта й се смръзна. После пламна. И пак се смръзна.
Когато бухалът отлетя над зида, дланта на Аделайн запулсира.
Явно бе възкликнала, понеже Мансел спря да копае и приближи фенера към нея. На танцуващата жълтеникава светлина Аделайн видя, че един дълъг филиз на розовия храст се е измъкнал от цветната леха, за да я докопа. Дебел бодил стърчеше от дланта й.
Извади го от кожата си с другата си ръка. Капка кръв бликна към повърхността — съвършена лъскава капчица.
Аделайн измъкна кърпичка от ръкава си. Притисна я към раничката и загледа как кръвта попива в тъканта.
Беше просто убождане от роза. Без значение, че кръвта бе ледена под кожата й, раната щеше да заздравее и всичко щеше да се оправи.
Само че розовият храст щеше да бъде първият, който щеше да бъде изкоренен, когато Аделайн разпореди да изравнят градината със земята.
51
Триджина, 2005 г.
Когато Касандра впери поглед в дълбоката яма, в гроба на Елайза, усети как я обгръща странно спокойствие. Сякаш с откриването на градината тук се беше възцарило странно спокойствие: птиците притихнаха, листата престанаха да шумолят, странното безпокойство се изпари. Отдавна забравената тайна, която градината беше принудена да пази, вече беше разкрита.
Тихият глас на Крисчън се разнесе сякаш отдалеч:
— Е, няма ли да го отвориш?
Керамичният буркан, чиято тежест Касандра усещаше в ръцете си. Тя плъзна пръсти по стария восък, с който беше запечатан съдът. Погледна към Крисчън, който й кимна насърчително, после натисна и завъртя, разчупи печата, за да отвори капака.
Вътре имаше три неща: кожена торбичка, кичур лъскава рижа коса и една брошка.
В кесийката откриха две стари монети — мръсни медни монети с познатия профил на забулена жена: кралица Виктория. Датите бяха 1897 и 1900 година.
Косата беше привързана с канапче и навита като охлювна черупка, за да се побере във вътрешността на кутийката. Тъй като години наред беше стояла в гърнето, косата беше гладка и мека, много мека. Касандра се запита чия ли е и си спомни какво пишеше в дневника на Роуз при пристигането на Елайза в „Блакхърст“: протяжно оплакване от момиченцето, което Роуз описваше като „почти дивачка“. Момиченцето с късо подстригана и щръкнала като момчешка коса.
Към брошката Касандра посегна най-накрая. Беше кръгла и се побра идеално в дланта й. Околовръст беше орнаментирана, украсена със скъпоценни камъни, а в средата имаше някаква фигура, почти като гоблен. Само че не беше гоблен. Касандра отдавна работеше сред антиквари и прекрасно знаеше какво представлява брошката. Обърна я и плъзна върха на пръста си по гравирания отзад надпис. На Джорджиана Монтраше по случай шестнайсетия й рожден ден, така пишеше. Минало. Бъдеше. Семейство.