Разнесе се някакъв шум, който прогони миналото и то се разпиля в сенките като дим, погнато от по-яркото и по-шумно настояще. Касандра примигна и изтри очите си. Високо над главата й избоботи самолет — бяла прашинка насред яркосиньото море. Невъзможно й бе да си представи, че вътре има хора, които разговарят, смеят се и се хранят. Че някои от тях поглеждат надолу точно когато и тя поглежда нагоре.
Още един шум, този път по-близо. Тътрузещи се нозе.
— Здравей, млада Касандра.
Отстрани се появи позната фигура, която поспря, за да си поеме дъх. Някога Бен беше висок мъж, но времето вае хората във форми, които самите те вече не разпознават, така че сега той имаше тяло на градинско джудже. Косата му беше побеляла, брадата му бе рядка, а ушите му кой знае защо бяха станали червени.
Касандра се усмихна, искрено радостна да го види. Нел нямаше много приятели, винаги бе страняла от повечето човешки същества, от невротичната им необходимост да се сдружават. С Бен обаче се погаждаха. Той също беше продавач в търговския център, бивш адвокат, превърнал хобито си в професия след смъртта на своята съпруга. Тогава от фирмата деликатно му намекнали, че може би е време да се пенсионира, а къщата дотолкова се напълнила с мебелите, които купувал на старо, че за него почти не останало място.
Докато Касандра беше малка, той се отнасяше към нея бащински и й даваше съвети, които тя поравно ценеше и презираше, но откакто отново се върна да живее при Нел, се сприятели с Бен. Нямаше много приятели. Повечето бяха заминали преди години, а обещанията им да поддържат връзка бяха избледнели неизпълнени. Не бяха виновни. Хората по правило не обичат трагедиите, не им е приятно да се навъртат край неприятности. Бен обаче беше различен, каквито обикновено са възрастните хора. Живели са толкова дълго, че са се приспособили към света и знаят колко мимолетен и непоследователен е понякога животът.
Бен се пресегна към циментовото корито на пералнята, издърпа избелял сгъваем стол и предпазливо се настани до Касандра. Коленете му бяха пострадали още като млад по време на Втората световна война и здравата го тормозеха, особено при промяна във времето.
Бен примигна над рамките на кръглите си очила.
— Добре си го решила. Тук е красиво, приятно и закътано.
— Беше любимото място на Нел. — Гласът й прозвуча необичайно в ушите и тя смътно се запита кога за последно е говорила с някого. Даде си сметка, че е било на вечерята у Филис преди седмица.
— Точно така. Умееше да се настанява на най-хубавото място.
— Искаш ли чаша чай? — усмихна се Касандра.
— С удоволствие.
Тя влезе в кухнята през задната врата и сложи чайника на печката. Водата беше още топла, откакто преди малко я бе сгряла за своя чай. Касандра отвори бюфета и обходи с поглед полиците, търсейки кутията с чая, натикана до консервите с фасул и домати.
— Е, как си? Държиш ли се?
Кокосово мляко, грах, царевица… нямаше и следа от кутията за чай.
— Касандра?
А, ето я. На плота, където я беше оставила преди няма и двайсет минути. Поклати глава, разви връвчицата на едно пликче и я провеси през ръба на чашата.
— Кас?
— Бен — надникна Касандра през вратата. — Извинявай, аз не…
— Просто се чудех как си.
— Добре съм — сви рамене тя. Излезе навън и седна на бетонното стъпало близо до стола му.
Бен стисна бледите си устни и се подсмихна лекичко, колкото мустаците му да се заплетат в брадата.
— Майка ти обаждала ли се е?
— Изпрати картичка.
— Е, добре…
— Много искала да дойде, обаче с Лен били заети. Кейлъб и Мари…
— Разбира се, тийнейджърите са си голяма грижа.
— Вече не са тийнейджъри. Мари току-що навърши двайсет и една.
— Как лети времето! — подсвирна Бен.
Чайникът изсвири пронизително.
Касандра се пъхна обратно в кухнята, поля обилно пакетчето чай и се загледа как то прокървява кафеникаво във водата. Странно колко добросъвестна майка се бе оказала Лезли втория път. Толкова неща в живота се свеждат до избора на подходящ момент.
Капна малко мляко и се позачуди дали не е развалено и кога точно го е купила. Май беше преди смъртта на Нел. Имаше печат с дата 14 септември. Дали му е минал срокът на годност? Не беше сигурна. Не миришеше на вкиснато. Изнесе чашата и я подаде на Бен.
— Съжалявам… Млякото…
Той обаче отпи и оповести:
— Най-хубавият чай, който съм пил днес. — Изгледа я, докато тя сядаше, и сякаш понечи да каже нещо, но се отказа. Прокашля се. — Кас, посещението ми не е само добросъседско, но и по делови въпрос.