Бен поклати глава и се усмихна развеселено.
— Точно тук е загадката в цялата работа. — Въздъхна бавно и тежко. — Кас, другата къща е в Англия.
— В Англия ли?
— Във Великобритания, в Европа, на другия край на света.
— Знам къде е Англия.
— По-точно в Корнуол, в някакво селце Триджина. Разполагам само с нотариалния акт, но къщата е вписана в регистрите като Клиф Котидж. Съдейки по адреса, допускам, че навремето е била част от по-голямо провинциално имение. Мога да разбера, ако искаш.
— Но защо й е да… Как е могла… — въздъхна Касандра. — Кога я е купила?
— Нотариалният акт е подпечатан на 26 октомври 1975 година.
Касандра скръсти ръце на гърдите си.
— Тя дори не е ходила в Англия.
Сега беше ред на Бен да се изненада.
— Напротив, ходила е. Замина на пътешествие във Великобритания в средата на седемдесетте. Не ти ли е споменавала?
Касандра бавно поклати глава.
— Помня кога замина. Познавах я отскоро, около шест месеца, преди да се появиш ти, докато все още държеше онова магазинче близо до Стафърд Стрийт. През годините бях купувал от нея разни неща, така че се познавахме, макар да не бяхме приятели. Отсъства малко повече от два месеца. Помня, понеже преди заминаването й си бях набелязал едно кедрово писалище като подарък за рождения ден на жена ми — такъв беше планът, ама не се получи. Всеки път, когато отивах с намерението да го купя, заварвах магазина затворен. Да не ти казвам колко се ядосвах. Джанис навършваше петдесет и писалището би било идеален подарък. Когато с Нел се уговаряхме да ми го запази, тя изобщо не спомена, че се кани да заминава на почивка. Дори най-подробно ми разясни условията, при които е съгласна да ми го запази, ясно заяви, че очаква седмични вноски и трябва да прибера писалището в срок от един месец. Не била склад, така каза, очаквала да пристигне още стока и й трябвало място.
Касандра се усмихна — точно така би се изразила Нел.
— Толкова настояваше, че продължителното й отсъствие ми се стори странно. Обаче след като преодолях първоначалното си раздразнение, сериозно се разтревожих. Дори се колебаех дали да не звънна на полицията. — Той махна с ръка. — Оказа се, че не се налага. На четвъртото или петото посещение се натъкнах на жената, която прибираше пощата на Нел. Тя ме осведоми, че Нел е във Великобритания, но страшно се възмути, когато започнах да разпитвам защо е заминала толкова внезапно и кога ще се върне. Съседката ми обясни, че просто изпълнява молбата на Нел и не знае нищо повече. Затова аз просто продължих да проверявам, рожденият ден на жена ми дойде и отмина, а после един ден магазинът отново отвори — Нел се бе върнала.
— И е купила къщата по време на това отсъствие.
— Явно.
Касандра се загърна по-плътно с жилетката си. Нещо не се връзваше — защо Нел ще заминава на почивка толкова внезапно, ще купува къща и после ще се връща?
— Никога не ми е споменавала нито думичка.
Бен изви вежди.
— Все пак говорим за Нел. Тя не беше човек, който обича да споделя.
— Но вие двамата бяхте близки. Може би ти е споменавала нещичко? — Бен поклати глава, обаче Касандра настоя: — А след завръщането й, когато си отишъл да вземеш писалището, не я ли попита защо е заминала толкова внезапно?
— Разбира се, че съм я питал, и то неведнъж през годините. Съзнавах, че трябва да е било нещо важно. Когато се върна, беше променена.
— Как така?
— По-разсеяна, загадъчна. Сигурен съм, че не го казвам само под влияние на спомена. Няколко месеца по-късно почти разкрих какво се е случило. Бях при нея в магазина, когато пристигна писмо с пощенско клеймо от Бодмин. Засякох се с пощальона на вратата, затова взех пощата и я внесох. Нел се помъчи да си придаде нехаен вид, но вече я познавах добре — развълнува се, когато получи онова писмо. При първа възможност се извини и се оттегли.
— Какво беше писмото? От кого?
— Признавам, че любопитството ми надви. Не стигнах до там, че да прочета самото писмо, но по-късно, когато забелязах плика върху бюрото й, го обърнах и видях кой е подателят. Запомних адреса, изписан на гърба, и мой колега от Великобритания провери мястото. Адресът се оказа на някакъв следовател.
— Частен детектив?
Той кимна.
— Наистина ли съществуват такива хора?
— Разбира се.
— Ама каква работа има Нел с английски детектив?
— Не знам — сви рамене Бен. — Сигурно се е опитвала да разгадае някаква загадка. Известно време й правех намеци, мъчех се да отскубна тайната от нея, но безуспешно. С течение на времето престанах, реших, че всеки има право на тайни и че ако иска, Нел ще ми се довери. Честно казано, чувствах се виновен, задето изобщо си завирам носа в делата й — поклати глава Бен. — Признавам, страшно ми се искаше да узная. Мисълта ме човърка от много време, а това тук — посочи той нотариалния акт, — това тук е за капак. Дори сега баба ти притежава необичайната способност да ме смайва.