Беше я купила през 1961 година, след като Ал умря и те двете с Лезли се върнаха от Америка. Къщата беше занемарена, но местоположението й на падингтънските възвишения зад стария театър „Плаза“ създаде у Нел най-близкото подобие на усещането за дом. Къщата наистина оправда доверието й и дори й осигури нов източник на доходи. В тъмното мазе се бе натъкнала на цяла стая, пълна със счупени мебели, една маса сред които й се видя хубава — с усукани крака тип „ечемичен клас“ и падащо крило за разтягане. Беше в доста окаяно състояние, обаче Нел изобщо не се поколеба, купи шкурка и шеллак и се зае да вдъхне нов живот на масичката.
Човекът, който я научи да реставрира мебели, беше Хю. След завръщането му от фронта, когато започнаха да се раждат по-малките сестри на Нел, тя го следваше по петите през почивните дни. Стана негова помощница, научи се на различните сглобки, започна да различава шеллак от обикновен лак, изпита радостта от това да върнеш целостта на счупена вещ. Само дето отдавна не го беше правила и беше позабравила, докато не видя онази маса и не си даде сметка, че знае как да извърши тази операция и че е забравила колко много й бе харесвала работата навремето. Идеше й да заплаче, докато втриваше шеллак в усуканите крачета на масата, докато вдишваше познатите изпарения — само дето не беше от ревливите.
Вниманието й привлече повехнала гардения близо до куфара й и Нел изведнъж си спомни, че е забравила да помоли някой да полива градината. Момичето, което живееше отзад, се бе съгласило да храни котките, а една жена щеше да прибира пощата й от магазина, обаче растенията пропусна. Което пък показваше как хвърчат мислите й — да забрави така за своята гордост и радост! Щеше да помоли някоя от сестрите си, щеше да звънне от летището или дори от другия край на света. Щеше да ги изненада здравата, както вече бяха свикнали да очакват от голямата си сестра Нел. Тъкмо да има за какво да си шушукат.
Трудно й беше да повярва, че някога са били толкова близки. Едно от многото неща, които изповедта на баща й беше отнела — загубата на сестрите й беше най-дълбоката й рана. Нел беше вече единайсетгодишна, когато се роди първата й сестра, но мигновено установилата се близост помежду им я слиса. Още преди Лил да й го каже, тя си знаеше, че грижата за по-малките е нейна отговорност, че трябва да осигури тяхната безопасност. Черпеше удовлетворение от тяхната всеотдайност, от настойчивото им желание да се гушнат тъкмо при нея, когато им е зле, притиснали телцата си към нейното, след като са сънували кошмар и са се промъкнали в леглото й, за да прекарат там дългата нощ.
Ала тайната на татко промени всичко. Думите му запокитиха във въздуха книгата на живота й, страниците се разпиляха и вече бе невъзможно да ги подредиш така, че да разказват същата история. Нел установи, че погледне ли сестричките си, веднага се сеща колко всъщност им е чужда, но въпреки това не може да им каже истината. Направеше ли го, щеше да унищожи нещо, в което те сляпо вярваха. Тя реши, че по-добре да я мислят за странна, отколкото да узнаят, че им е чужда.
Черно-бяло такси зави по улицата и Нел му махна. Шофьорът натовари куфара й, докато тя се настаняваше на задната седалка.
— Накъде, мила? — попита той, затръшвайки вратата си.
— Към летището.
Човекът кимна и колата потегли, криволичейки през лабиринта от улички на Падингтън.
Хю й разказа всичко, когато Нел навърши двайсет и една, а направеното му шепнешком признание я лиши от самоличност.
— Но коя съм аз? — попита тя.
— Ти си си ти, каквато си била винаги. Ти си Нели, моята Нели.
Нел усещаше колко много му се иска да е точно така, но знаеше, че не е възможно. Реалността се бе изместила с няколко градуса и тя вече не беше в синхрон с никого. Човекът, който беше или който си мислеше, че е, вече не съществуваше. Нел О’Конър я нямаше.
— Коя съм аз всъщност? — попита тя отново няколко дни по-късно. — Моля те, татко, кажи ми.
Той поклати глава.
— Не знам, Нели. С майка ти така и не узнахме, а и никога не е имало значение.
Тя се постара за нея също да няма значение, но истината бе, че имаше. Нещата се бяха променили и Нел не бе способна да гледа баща си в очите. Не че го обичаше по-малко, просто непосредствеността помежду им се стопи. Обичта й към него, дотогава невидима и безусловна, бе добила тежест и глас, който й нашепваше: „Всъщност не си негова“, всеки път, когато Нел погледнеше баща си. Колкото и разпалено да настояваше той, че я обича точно колкото обича сестрите й, тя не му вярваше.
— Разбира се, че те обичам — отговаряше той, когато тя го попиташе. Очите му издаваха смайването му, болката му. Вадеше кърпичката си и изтриваше уста. — Теб опознах първа, Нели, теб обичам най-дълго.