Те са с мен. Те са с мен в мрака.
Слънцето грееше върху ливадата, после побягна от голямата сграда към морето. В кабинета с дъбова ламперия беше топло. Въпреки топлината Лоугън почувства как по гърба му полазиха студени тръпки.
1 В цифровата фотография и видеозаписи с дигитални артефакти се назовават всички видими дефекти. - Б. пр.
6.
Беше вече седем и половина, когато Лоугън излезе от апартамента си, спусна се по извитото централно стълбище и влезе в главната трапезария. „Дарк Гейбълс“, домът на днешния „Лукс“, беше плод на трескавото въображение на Едуар Делаву. По време на строителството му саможивият и странен милионер купил древен френски манастир, разглобил го камък по камък и докарал купените на едро части в Род Айлънд, за да ги вгради в замъка си. Трапезарията някога е била манастирската столова. Тя беше голямо готическо помещение, огромни дървени греди оформяха сводовете и декоративните арки край покритите с тъкани стени. Единствените предмети, които нарушаваха готическата илюзия, бяха двете срещуположни соломонови колони, известни и като небетшекерени, които със своите инкрустирани пръстени се виеха от пода до тавана. Те кореспондираха с колоните край главния вход на замъка. Подобни колони бяха основните носещи конструкции на сградата и можеха да бъдат видени с различни размери, разпръснати из „Лукс“.
Лоугън се спря за миг, след като прекрачи прага, огледа хората, които седяха на масите и вечеряха, а келнерите в смокинги се рееха вежливо тук-там около масите. Имаше няколко смътно познати лица, но повечето му бяха чужди. Масите бяха еднакви - кръгли, с по шест места, покрити с безупречно изгладени бели ленени покривки.
Една от най-близките маси беше почти празна. На нея седяха само двама души - мъж и жена, а приборите на третото място показваха, че човекът за кратко е станал. Лоугън позна седящия на масата мъж. Беше Джонатан Кинг, специалист по теория на игрите. Макар че, докато работеше в „Лукс“, двамата не бяха близки, Кинг винаги се беше държал приятелски. Лоугън закрачи към масата. Докато вървеше, осъзна, че хората поглеждат към него втори път, щом ги подмине. Лицето му беше по кориците на много списания, така че беше свикнал с подобно внимание.
Докато Лоугън се приближаваше, Кинг вдигна поглед. За миг лицето му остана безизразно, но изведнъж се разля в усмивка.
- Джеръми! - възкликна той, докато ставаше, за да се здрависат. - Каква изненада! И удоволствие.
- Здрасти, Джонатан - отговори Лоугън. - Мога ли да седна при вас?
- Разбира се. - Кинг се обърна към жената, която седеше до него. Тя беше трийсетинагодишна, с черна коса и ярки, любопитни очи.
- Това е Зои Демпстър - представи я Кинг. - Присъедини се като младши изследовател към „Лукс“ преди половин година. Тя е специалистка по граници и многовариантни изчисления.
Когато чу това, Лоугън си спомни, че хората в мозъчния тръст биваха представяни не само със своите имена, но и със специалността си.
- Здравейте - кимна ѝ той с усмивка.
- Здравейте - отговори тя. - Не се ли познаваме отнякъде?
- Това е Джеръми Лоугън - обясни Кинг.
Озадачението продължи още малко. После крушката в главата ѝ светна.
- О, да. Вие сте... - Тя не довърши изречението.
- Точно така - кимна Лоугън. - Детективът по призраците.
Демпстър се засмя с нещо подобно на облекчение.
- Вие го казахте, не аз.
Лоугън зърна Олафсон. Беше седнал на маса в дъното на залата заедно със заместник-директора Пери Мейнард и още няколко души. Директорът вдигна очи, защото долови погледа му, и кимна.
- Джеръми работи тук известно време - обясни Кинг тактично. - Беше... Джеръми, колко време мина оттогава?
- Почти десет години.
- Десет години. Направо не е за вярване. - Кинг поклати глави. - Връщаш се отново към изследванията?
Лоугън забеляза как го гледаха двамата. Знаеше, че са любопитни защо е тук, и точно обмисляше какъв би бил най-добрият отговор, когато някой седна на третото заредено с прибори място. Беше мъж на петдесетина години, с късо подстригана черна, вече побеляваща коса и красиво подстригана брада, с която и Зигмунд Фройд би могъл да се гордее. Той остави до чинията си голяма чаша с черно кафе и погледна към Лоугън с театрална изненада.
- Я гледай ти - каза мъжът. - Чудех се дали няма да се появиш точно в този момент.
- Здрасти, Роджър.
- Здравей и ти. - Роджър Карбън говореше със сиропиран английски акцент, който правеше всичко казано от него да звучи леко пренебрежително. Той се обърна към останалите.