Яркото слънце и непогрешимият лъх на зимата във въздуха сякаш го удариха. Той мина покрай малките групи разхождащи се учени и техници на път кьм дългата разпръсната ивица скали, които маркираха най-високата точка на прилива, запратени по брега сякаш по нечия великанска прищявка. Ким Миколос седеше на една от по-големите скали с ръце, пъхнати в джобовете на жълто непромокаемо яке, и гледаше морето. На едно от слепоочията ѝ имаше грозна синина, която вече беше започнала да избледнява.
- Здрасти - поздрави Лоугън, докато сядаше до нея.
- Здравей.
Разбрах, че морският въздух подпомага възстановяването.
- Не на морския въздух трябва да благодаря, доктор Лоугън, а на теб.
- Моля, без официалности.
- На теб, Джеръми.
- За какво трябва да ми благодариш?
- Защото дойде да ме спасиш. Обади се за линейка. На практика лично ме закара до болницата.
- Ако ще си говорим за благодарности, аз трябва да ти се извиня, че те въвлякох в това.
- От години не бях преживявала толкова вълнения. - Веселият ѝ тон внезапно се промени. - Джеръми, честно казано, след онова, което се случи с Уил Стречи... трябваше да го направя, трябваше да разбера какво се е случило. И ти ми позволи да го направя. Ще ми се да мога да ти дам нещо в замяна.
- Можеш. Донесе ли ги?
Ким кимна. След това извади ръце от джобовете на якето. Двете стискаха предмети, увити в домакинска хартия.
Лоугън взе двата предмета от лявата ѝ ръка. Това бяха малките предаватели, които бяха открили скрити отстрани в машината, в радиото на Стречи и зад една от библиотеките в кабинета на Лоугън.
- Не си забравила. Благодаря ти.
Тя го погледна.
- Всичко наред ли е? Успяха ли от „Лукс“ да покрият станалото?
- Да, доколкото са могли.
- Значи остава още само едно.
След тези думи двамата се изправиха като по команда. Лоугън махна домакинската хартия и напъха смачканото топче в джоба си. След това запрати първо единия усилвател, а после и другия в морето. Ким направи същото.
Останаха известно време в мълчание, докато гледаха как океанът лакомо ги поглъща. Малките кръгове от падането им бяха пометени един след друг от кремави пенести вълни, докато дори споменът за тяхното потъване беше изтрит.
- Любов - измърмори Лоугън под носа си. –
... ти тъй си жадни, че макар
като море огромна, като него
поглъщаш всичко в себе си; и всичко
- най-трайното и скъпото дори –
потъне ли във тебе, мигновено
загубва откъм стойност и цена. 1
Двамата дълго стояха мълчаливо един до друг, загледани в синия океан.
- Е, значи свърши - измърмори Ким.
- Ела да ме изпратиш до колата - помоли Лоугън.
След пет минути вече бяха на паркинга в сянката на Източното крило. Когато вятърът повдигна яката на ризата на Ким, Лоугън видя връвчиците на амулета на врата ѝ.
- Ако искаш, ще ти помогна да го свалиш - предложи той.
Тя поклати глава.
- Някак си свикнах с него.
Настъпи пауза.
- Какво ще правиш от тук нататък? - попита Лоугън.
- Това, което ти казах, когато се срещнахме за първи път. Ще довърша работата на Стречи, ще се погрижа за завещанието му. А после ще продължа моята работа по създаване на стратегически софтуер. Пери Мейнард, заместник-директорът, ми каза, че това е направление, което напълно се вписва в плановете за бъдещето на „Лукс“.
- Добре, когато откриеш следващия „Оракъл“, не забравяй да ми продадеш няколко опции за закупуване на акции - каза Лоугън.
Прегърнаха се.
- Ким, още веднъж благодаря. За всичко.
Тя се усмихна малко уморено.
- Карай внимателно.
Когато Лоугън запали двигателя и подкара към изхода на паркинга, видя дълга черна лимузина, съвсем нов модел, да потегля от мястото си за паркиране и да поема след него по автомобилната алея, покрита с чакъл. Докато шофираше бавно и замислен през виещите се улички из центъра на Нюпорт, лимузината продължаваше да го следва на дискретно разстояние.