- Джонатан, сигурно си спомняш Джеръми Лоугън. Зои, ти няма как да го помниш, макар че може би си го виждала по телевизията. Случайно те гледах снощи по Си Ен Ен. „Няма Неси.“ Колко забавно.
Лоугън леко кимна. Роджър Карбън, специалист по еволюционна психология, беше неговата Немезида по времето му в „Лукс“, смятайки работата му върху загадките и квалифицирането на свръхестествените феномени за сензационна и под равнището на мозъчния тръст. Беше част от малката група, която се оказа причина Лоугън да бъде помолен да напусне.
Един от келнерите се появи откъм страната на Лоугън с малко печатно меню.
Лоугън му хвърли поглед, отбеляза избора си и го върна на мъжа, който бързо се отдалечи.
- Трябва да призная - продължи безгрижно Карбън, - че modus operandi, който описа, прозвуча съвсем научно. - Освен това вече имаш име за своята... ъъъ... научна дисциплина, нали?
- Енигмология - отговори Лоугън.
- Точно така. Енигмология. Доколкото си спомням, за времето, докато беше тук, в „Лукс“, не успя да стигнеш по-далеч от името.
- Колко много може да се случи за едно десетилетие, нали? - отговори Лоугън, без да обръща внимание на хапливия му тон.
- Наистина. Предполагам, че вече си кодифицирал тази нова твоя дисциплина? Систематизирал си я, установил си основните ѝ принципи? Можем ли да очакваме учебник в най-скоро време? Например „Лов на духове - 101 начина“ или „Призраци за начинаещи“?
- Роджър - предупредително каза Джонатан Кинг.
- Станал съм много добър и в областта на древните проклятия - подхвърли Лоугън, като внимаваше да запази безгрижния, лековат тон. - Днес предлагам специалитет: ще омагьосам двама души по твой избор на цената на един.
Зои Демпстър се изкиска и покри уста с ръката си. Кинг се усмихна. Карбън отпи глътка кафе, пускайки забележката покрай ушите си.
- Тук си заради Стречи, нали? - продължи той, като смени темата.
- Повече или по-малко - кимна Лоугън.
- Тогава да чуем подробностите!
- Някой друг път. Достатъчно е да се каже, че управителният съвет ме помоли да проуча естеството на неговата смърт.
- Естеството на неговата смърг. Никой не говори много за това, но се носят слухове, че е била твърде страшна. - Карбън втренчи в него пронизващ поглед. - Вярно ли е, че главата му е открита в храст рози?
- Не бих могъл да кажа - отговори Лоугън многозначително.
- Е, добре, поне ни кажи как възнамеряваш да започнеш.
- Вече го направих.
Карбън обмисля известно време казаното. Беше явно, че намекът не му е особено приятен.
Първото блюдо на Лоугън се появи: салата от маруля с бекон и пържено яйце.
- Всъщност реших да поговоря с Пери Мейнард.
- Така ли? Когато го направиш, не забравяй да го попиташ за другите.
Лоугън замръзна с вилица в ръката.
- Другите?
- Другите. - Карбън си допи кафето. Попи устата си с ленената салфетка, усмихна се на Кинг, намигна на Зои Демпстър, след това стана и си тръгна, без да каже и дума повече.
7.
Кабинетът па Пери Мейнард, заместник-директора на „Лукс“, беше два пъти по-голям от този на директора. И макар също да излъчваше усещане за едуардианската епоха, успяваше да изглежда съвсем различно от този на Олафсон. Намираше се на четвъртия етаж на замъка под един от фронтоните под тежкия, надвиснал покрив. Гледаше на север и към просторния двор, а не към скалистата назъбена брегова линия. Интегрираното компютърно бюро с мултимедия, марка „Пауър Деск“, беше почти празно, стиковете за голф „Пинг“ бяха подпрени с подчертана небрежност в един ъгъл, а спортните щампи по стените придаваха на кабинета вид на бърлога на главен изпълнителен директор. Това не беше изненадващо. Специалността на Мейнард, преди да го издигнат за заместник-директор, беше макроикономика. В „Лукс“, както беше забелязал Лоугън, имаше два основни типа хора. Единият беше академичният тип. Този тип учени си падаха да носят бели престилки и леко омачкани блейзъри и вечно бяха потънали в изследванията, с които се занимаваха в този момент. Другият вид беше корпоративният, най-често специалисти по индустриална психология или бизнес администрация. Те носеха черни, добре ушити костюми и обикновено се разхождаха насам-натам с аурата на компетентност и дори свръхкомпетентност.
Беше точно десет на следващата сутрин, когато Лоугън беше съпроводен през приемната и въведен в светая светих на Мейнард.