- Нещо такова.
- Можеш ли да ми кажеш нещо повече за административните му задължения? - попита Лоугън.
- Всъщност това беше идея на Роджър Карбън. На Уилърд беше възложена цялата отговорност за преустройството на Западното крило, което, както знаеш, не е ремонтирано от векове. Фактически през последните няколко години достъпът до него беше забранен. Разбира се, не е опасно, но е старо и се нуждае от цялостно обновление, за да го вкараме в двайсет и първи век. Няма нужда да подчертавам, че загубата на тези квадратни метри площ ограничи нашите възможности за работа въпреки разширяването на помощните сгради. Така че „Лукс“ смяташе обновяването на крилото за много важна задача.
- А Уил Стречи също ли я смяташе за важна?
Когато чу въпроса, Мейнард погледна Лоугън въпросително.
- Ако таиш някакви подозрения, че Уил е бил нещастен заради задачата или я е смятал за унизителна, просто не си прав. Той знаеше как работи „Лукс“. Освен това обичаше страстно архитектурата. Тук имаше шанс да използва красиво проектирано пространство от края на деветнайсети век и да го превърне в модерно работно. Нямаше да си цапа ръцете, нито да работи с пистолет за пирони. Той проектираше функционалността, като уравновесяваше практичността с естетиката. Точно като собственик на къща, който казва на своя строителен предприемач какво иска да бъде направено. Разбира се, тук пропорциите бяха съвсем различни от тези на частен строеж. Естествено, имаше архитект, който работеше с него, за да контролира проектите и нужните инженерни работи, но идеите бяха на Уил. По всичко личеше, че беше очарован от задачата. Разбира се, не се виждах с него всеки ден. За това трябва да поговориш с госпожица Миколос.
- С кого?
- Госпожица Ким Миколос, неговата асистентка.
- Нея ли е нападнал?
Кратка пауза.
- Да.
- Знаеш ли нещо повече за поведението на Стречи през последните няколко седмици?
- Да, чувах разкази от различни хора. Всъщност възнамерявах да поговоря с него. - Раменете на Мейнард се смъкнаха и той се вторачи в плота на бюрото. - А сега е твърде късно. Никога няма да разбера дали е било възможно да направя нещо, да му помогна по някакъв начин.
- Спомена, че е работил с някакъв архитект?
- Както се оказа, нейният прапрадядо е бил архитектът, построил някога „Дарк Гейбълс“. Памела Флуд. Тя е продължила работата на семейната фирма. Имахме късмет да я наемем.
Лоугън си отбеляза това, а Мейнард си погледна часовника.
- Джеръми, много съжалявам, но трябва да участвам в една среща. По-нататък ще отговоря с удоволствие на всички твои въпроси. - След тези думи той стана от стола си.
- Още един въпрос, ако не възразяваш.
Мейнард остана на мястото си.
- Разбира се.
- Снощи, по време на вечерята, доктор Карбън ми подсказа да попитам за „другите“.
Мейнард се смръщи.
- Подсказал ти е?
- Точно така и те спомена специално като човека, когото да попитам.
Мейнард поклати леко глава.
- Никога не съм разбирал чувството за хумор на Роджър. Може би се е занасял с теб - нали знаеш, че никога не е приемал сериозно твоите проучвания.
- Знам. Но какво е имал предвид с това „другите“?
Мейнард отново погледна часовника си.
- Джеръми, съжалявам, но наистина не мога да закъснявам за тази среща. Моля, дръж ни с Грегъри в течение за напредъка си. Каквото и да правиш, бъди дискретен в проучванията си. Стара и почтена институция като „Лукс“ ужасно лесно може да бъде опетнена. - И с усмивка покани с ръка Джеръми да излезе преди него от кабинета.
1 Едуард Фран Код. - Б. пр.
2 В електрониката способността на система да поддържа увеличаващ се обем работа. - Б. пр.
8.
Час по-късно Лоугьн крачеше по централния коридор на третия етаж на „Лукс“, преметнал брезентова чанта през рамо. Този коридор, известен в института като Дамската пътека, беше запазил почти изцяло вида си от времето, когато сградата е била частна резиденция. Беше богато украсен, с полиран дъбов паркет, пищна ламперия, декоративни панели по таваните, позлатени стенни свещници и огромни маслени портрети в златни рамки. Освен това беше най-дългият непрекъснат коридор в замъка: простираше се по цялата дължина на главната сграда в продължение на почти три градски преки от Източното крило до Западното. Обаче въпреки неговото великолепие посетителите почти никога не го виждаха. Дължеше се отчасти на това, че третият етаж беше даден за кабинети и апартаменти на учените от мозъчния тръст. Другата причина, помисли си Лоугьн, може би беше в прякора на коридора. Можеха да възникнат неудобни въпроси.