Въпросната дама беше Ернестин Делаву, съпругата на първия собственик на „Дарк Гейбълс“. Според всички разкази тя е била красива, фина и изискана жена, продукт на една от най-изтънчените бостънски фамилии и най-добрите европейски пансиони за момичета. Но имала също буен нрав и слаба физика. Когато единственият син на двойката умрял от дребна шарка, шокът се оказал прекалено силен за госпожа Делаву. Последвали неконтролируем плач, липса на апетит и безсъние. Лекарите, доведени от нейния съпруг Едуар, той самият с ексцентрична природа, не могли да направят каквото и да било, освен да предписват пенкилери за онова, което те наричали неврастения. Една нощ през 1898 г. Ернестин Делаву видяла или решила, че е видяла, своя мъртъв син, застанал в същия коридор с протегнати към нея ръце. Оттогава започнала всяка нощ да броди по него и неуморно зовяла сина си по име. Но никога повече не го видяла. Най-накрая в една бурна декемврийска нощ госпожа Делаву излязла от къщата, тръгнала надолу към морето и се хвърлила в Атлантика.
Едуар Делаву никога не се възстановил от двойната загуба на син и съпруга. Прекарал остатъка от живота си в усамотение, опитвайки един след друг различни начини да се свърже със семейството си в света на мъртвите. Най-накрая през 1912 г. починал и той, без да остави завещание. „Дарк Гейбълс“ останал с пуснати щори и почти ненаселен, докато „Лукс“ не се прехвърлил от Бостън в Нюпорт и го закупил. Малко след това започнали да се носят слухове, че по време на някои бурни нощи може да се види как духът на Ернестин Делаву броди по този дълъг, разточително украсен коридор, стиснала ленена носна кърпа и викаща сина си по име.
Лоугън никога не я беше виждал, нито пък бе разговарял с някого, който я е видял. Въпреки това легендата все още беше жива.
Лоугън спря пред голяма лъскава дървена врата без прозорци, монтирана в стената от лявата му страна. На нея имаше малка табелка с имена:
328
У. СТРЕЧИ
К. МИКОЛОС
Той направи малка пауза, преди да почука. Отвътре веднага се чу женски глас, който го покани:
- Влез.
Лоугън влезе. Стаята, в която се озова, беше сравнително малка, очевидно приемна, ако се съди по отворената врата в другия ѝ край, през която се влизаше в много по-широко помещение. Въпреки това книжните лавици в приемната бяха натъпкани с технически списания, учебници, поставени в етикетирани кутии ръкописи. Самотното бюро беше покрито с отделни документи с математически символи и монографии. Въпреки това тясното пространство някак си успяваше да изглежда подредено, а не разхвърляно. Стаята беше без прозорци, по стените нямаше картини или снимки. Вместо това имаше няколко стъклени кутии с пеперуди: големи и малки, някои едноцветни, други шарени като пауни.
Жена на двайсет и няколко години седеше пред настолен компютър с пръсти върху клавиатурата. Имаше къса лъскава черна коса, чип нос и макар да беше слаба, брадичката ѝ бе заоблена и с трапчинка, с което му заприлича на Бети Буп 1. Спомни си, че снощи, докато пресичаше трапезарията, я беше видял да говори оживено на една маса с други млади хора. Сега беше вдигнала глава и го гледаше с очакване, изписано по лицето.
- Вие ли сте Кимбърли Миколос? - попита той.
- Да - отговори тя, - но не е ли прекалено дълго? Моля, наричай ме Ким.
- Така да бъде.
Тя се усмихна.
- Боя се, че вече знам кой си.
Лоугън въздъхна театрално.
- В такъв случай нали нямаш нищо против да седна?
- Дори настоявам.
Лоугън понечи да седне, когато зърна кратък латински цитат, рамкиран в проста черна рамка и окачен на стената до бюрото.
Forsan et haec olim meminisse iuvabit.
Той замръзна.
- Какво има? - попита жената. - Имаш такъв вид, сякаш си видял призрак.
- Рисковете на професията в моя вид работа - обясни Лоугън. - Но не е това. - Той седна и посочи рамкирания цитат. - Вергилий, „Енеида“, Книга първа, 203-ти стих.
- Забележителна ерудиция и услужлива памет.
- Не съм мъдрец. Просто същият цитат виси над моето бюро. - И той го преведе. - Може би един ден ще бъде удоволствие да си спомним и това.
Миколос вдигна вежди.
- Предполагам, това означава, че ще бъдем най-добри приятели.