- Не бързай. Разкажи ми всичко със свои думи.
Тя извади чиста кърпичка от кутията.
- Случи се толкова постепенно, че в началото не забелязах. Мисля, че най-напред се появи раздразнението. Обаче той никога не се беше дразнил. Никога. Беше най-милият човек, който можеш да си представиш. През тези повече от две години, докато работих с него, никога не бе повишавал тон. И после започна да се зъби на хората - секретарки, разсилните, дори на мен - веднъж. И да се държи странно.
- В какъв смисъл странно?
- Махаше с ръце пред лицето си, все едно иска да прогони нещо. Взе да си тананика, както правят децата, когото някой, когото не харесват, продължава да им говори. Към това трябва да добавим и... мърморенето.
- Чух, че си е говорил сам. Долавяла ли си какво казва?
- До последните един-два дни си мърмореше под носа. Мисля, че не го съзнаваше. Каквото чувах, беше в по-голямата си част глупости.
- Опитай да си спомниш.
Миколос се замисли за момент.
- Неща като: „Спри. Спри, не го искам. Махай се. Няма да го направя и не можеш да ме накараш“.
- После? - леко я подтикна Лоугън.
Миколос нервно облиза устните си.
- Нещата рязко се влошиха през последните няколко дни. Затваряше вратата на кабинета си, започваше да крещи и да хвърля разни неща. Не разговаряше с мен. Виждах го да минава и рязко да стоварва длани върху ушите си. И после миналия четвъртък... изглеждаше толкова разстроен, толкова объркан, че отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах дали мога някак да му помогна. Изведнъж се обърна към мен... - Тя направи пауза. - О, мили боже, лицето му съвсем не приличаше на неговото - зачервено, яростно, очите широко отворени и вторачени... но не беше само ярост, а също така отчаяние и може би безпомощност... Той отблъсна ръката ми, хвана ме за раменете, бутна ме на бюрото... стисна ме за шията и започна да ме души... вдигнах клавиатурата и я запратих в лицето му...
Жената стана на крака.
- Тогава ме пусна. Минах зад бюрото си, вдигнах телефона и се обадих на рецепцията и в кабинета на доктор Олафсон. Минута по-късно трима лабораторни асистенти нахлуха тук и извлякоха Уилърд навън. Той крещеше и пищеше с пълно гърло, риташе с все сили... тогава го видях за последен път.
Тя се обърна и отново седна зад бюрото си, дишайки тежко.
- Благодаря - каза тихо Лоугън.
Миколос кимна. Помещението потъна за малко в мълчание.
- Моля да ми кажеш - започна Миколос. - Казват, че се е самоубил, но аз не вярвам.
Лоугън не отговори.
- Моля те да ми кажеш. Как го е направил?
Лоугън се поколеба. Знаеше, че управителният съвет не иска това да се разчува. Обаче тази жена му беше помогнала въпреки неприятното усещане, което сигурно още изпитваше.
- Не бива да се разчува.
- На никого няма да кажа.
Лоугън я погледна преценяващо. След това обясни:
- Използвал е един от тежките прозорци в библиотеката за посетители, за да се обезглави.
- Какво... - Миколос покри устата си с ръка. - Колко страшно! - После сви ръката си в юмрук. – Не - поклати тя глава. - Това не може да е бил Уилърд.
- Какво искаш да кажеш?
- Очевидно нещо у него не беше наред. Може да е бил болен - нямам представа. Но той никога не би се самоубил. Никога. Имаше твърде много неща, за които да живее. Той беше най-разумният и неприбързан човек, когото съм познавала. Освен това... достойнството беше нещо важно за него. Никога не би се самоубил, особено по такъв начин.
Тази кратка реч беше забележително подобна на казаното от Олафсон и бе произнесена със същата страст.
- Затова се върнах тук - обясни Лоугън. - За да се опитам да разбера какво се е случило.
Миколос кимна малко отнесено. След това го погледна.
- Какво искаш да кажеш с това „се върнах тук“?
- Преди около десет години изкарах в „Лукс“ шест месеца в изследвания.
- Наистина? Шест месеца са странен срок. Обикновено изследванията траят с години.
Лоугън отново я погледна. Нещо в тази млада жена го убеди, че може да ѝ има доверие и че тя би му помогнала по начин, който още нямаше как да знае.
- Помолиха ме да напусна - каза той.
- Защо?
- Знаеш, че „Лукс“ се гордее с това, че е най-старият мозъчен тръст в страната. С положението си на пръв между равни.
- Искаш да кажеш, че всички сме купчина комплексари?
- Нещо подобно. Работата ми беше оценена като неподходяща. Лъжлива наука. Не достатъчно интелектуално взискателна. Някои я смятаха за измама, за най-обикновено фокусничество. Авангард от изследователи начело с доктор Карбън ме принуди да напусна.