Лоугън скочи на крака и се втурна към светлината, като едва не обърна стойката на прожектора в бързането си, за да го включи отново. После застана на място, дишайки тежко, а безтелесната музика продължаваше да ечи в главата му.
Това беше странно. Наистина много странно.
Започна да обикаля стаята бавно, без да търси нещо специално, докато сърцето му не престана да блъска и дишането му се нормализира. Най-накрая, когато отново се почувства добре, продължи с проучването.
Над работната маса имаше няколко лавици за книги, които сега бяха празни. До тях стоеше кантонерка. Лоугън започна да отваря чекмеджетата, за да установи, че също са празни.
Нима тази лаборатория е била планирана и построена, но след това изоставена, преди да е започнала работа? Ако е така, защо тогава е цялата тази тайнственост? От друга страна, ако тук бяха провеждани някакви изследвания и после спрени, защо този странен прибор не бе махнат и унищожен заедно с всички книги и документи?
След като прибра инструментите в мешката, извади нещо друго: малък гумен чук с формата на триъгълник - от онези, които лекарите използват за проверка на рефлексите. С ухо, притиснато в стената, той бавно описа кръг из помещението, почуквайки от време на време с гумения чук по стените, като се ослушваше за издайническото ехо, което щеше да разкрие всяка скрита врата или кухина. Знаеше, че трябва да има вход. Който беше построил това помещение и бе работил тук, не е влизал така, както той го направи. Но нищо не излезе. С въздишка остави чукчето настрана. Дали не са влизали в помещението през пода или тавана? Не, това щеше да е нелепо.
Изглежда щеше да се наложи да почака за отговора.
След като нагласи ъгъла на светлината от прожектора, се зае да изучава пепелта, която беше забелязал върху скарата на камината. Оказа се, че не е, както беше предположил в началото, дървесна пепел. По- скоро ставаше дума за останките на грижливо изгорена хартия. Протегна ръка и загреба шепа пепел, оставяйки малките извити късчета да се изсипят през разтворените му пръсти. След това поднесе ръката към носа си. Миризмата на изгоряло още се усещаше, но това не означаваше нищо. Хартиите можеше да са изгорени вчера или преди десетилетия.
В дъното на камината намери няколко парчета, които не бяха толкова грижливо унищожени. Там лежаха пет-шест късчета хартия, върху които още се различаваха по няколко букви. На повечето обаче те бяха твърде малко, за да са от полза - бяха само фрагменти. След като седна обаче, Лоугън внимателно ги отдели настрана. По-интересни бяха останките от стара снимка - може би беше една от свалените от стените. Макар по-голямата част да беше изгоряла, долният край още се виждаше. Той различи част от писалище - вероятно беше работната маса, която стоеше тук в стаята. Върху нея се виждаха няколко листа хартия и различни списания и вестници, но всичко беше прекалено размазано, за да може да се прочете.
Зад писалището стояха трима души в бели престилки. Виждаха се само техните торсове - всичко, хванато от обектива над тази височина, беше изгоряло. Лоугън отдели и парчето снимка настрана.
Последното късче хартия, което можеше да се спаси, изглежда, беше част от паметна бележка. Беше написана на ръчна пишеща машина, очевидно преди много десетилетия. Макар много изгоряла и избледняла, когато седна на работната маса и се вгледа по-внимателно, Лоугън успя да разчете един фрагмент: Проект „Грях“.
Проект „Грях“. Десният край на страницата беше изгорял и втората дума очевидно не беше цяла.
Или бъркаше?
Точно в този момент Лоугън замръзна. Инстинктите му, на които беше свикнал да се доверява, дадоха най-висока степен на тревога и започнаха да помпат адреналин в кръвоносната му система. Какво беше това?
Ето отново: нещо, което звучеше като прокрадващи се стъпки, след това леко скърцане на паркетна плочка. Изглежда идваше отвъд стената - откъм противоположната стена на онази, през която беше влязъл в помещението.
Лоугън бързо се изправи - оказа се прекалено бързо, защото столът, на който седеше, падна назад, стоварвайки се на пода.
Остана напълно неподвижен, напрегнато заслушан. Дълго време цареше пълна тишина. После се чу онова, което Лоугън сметна за леко потропване на крачки, които бързо се отдалечават.
Той грабна фенерчето, излезе приведен през отвора и се забърза по коридора, като се придвижваше колкото може по-бързо през разрушените и недостроени кабинети, зарязаните инструменти и машини, пресичащите се коридори, опитвайки се да стигне до другата страна на крилото. След пет минути безплодно търсене се спря, дишайки тежко. Загаси фенерчето и се ослуша в мрака. Не се чуваше звук, не се виждаше светлина - нищо, което би могло да издаде чуждо присъствие. Западното крило изглеждаше напълно пусто.