Светна фенерчето отново и тръгна обратно към забравената стая, но вече много по-бавно.
15.
С лек шепот вратите на асансьора се отвориха в лошо осветения коридор на мазето. Джеръми Лоугън знаеше, че заедно с няколко други района подземният комплекс на „Лукс“ беше напълно забранен за посетители, гостуващи за кратко изследователи и дори за някои от работещите на четири часа служители. В резултат на това нямаше нужда да се поддържа елегантността на стила рококо, както в достъпните за външни хора райони. Например коридорът, в който се беше озовал, имаше стени, облицовани с камък и извити тавани, които леко напомняха римските катакомби. Въздухът беше чист и студен, без миризма на влага и мухъл.
Погледна часовника си: един и петнайсет след обяд.
Откриването на забравената стая и съкрушителната ѝ тайнственост и странност му се бяха отразили много по-силно, отколкото предполагаше в началото. Тази сутрин се бе събудил с необичайна апатия, все едно не знаеше каква ще бъде следващата му стъпка или накъде да поеме. Обаче Нюпорт притежаваше забележително богата общинска библиотека и едно посещение в нея след закуска, по-специално на сбирката ѝ от микрофилми и видеоматериали, прогони всички негови съмнения. Макар да не знаеше каква точно трябва да е следващата му стъпка, поне носеше зачатъка на една идея.
Някога, по време на работата си в „Лукс“, никога не беше слизал в мазето. Долу нямаше табели, които да сочат накъде да върви, така че в резултат на моментен каприз пое наляво, покрай основата на централното стълбище на замъка. Тук, долу, в подземните недра, тя беше лишена от полираната си мраморна кожа. След трийсетина метра коридорът го отведе до врата от блестяща стомана - забележителен анахронизъм в това пространство на Едгар Алън По. На нея имаше един-единствен прозорец от оцветен плексиглас, осеян с малки дупчици през няколко милиметра, пробити в иначе безличната повърхност. На вратата имаше табелка с надпис:
НАУЧНИ ЛАБОРАТОРИИ. ВХОД САМО С РАЗРЕШЕНИЕ.
Когато погледна през надупчения плексиглас, Лоугън видя дълъг коридор с изключително модерен и високотехнологичен дизайн, осветен от вградени в тавана панели с луминесцентни тръби. От двете страни на коридора имаше затворени врати с аерографирани надписи, които продължаваха в далечината. Приличаше на лабораторния комплекс на някоя университетска клиника, като изключим това, че изглеждаше напълно безлюден.
До вратата имаше панел с бутони и четец за карти, но нямаше телефон или звънец, за да ти отворят. Стори му се, че да почука някак си не е подходящо. Знаеше, че „Лукс“ държи най-модерните си лаборатории тук долу, в мазето. Това разделение не само запазваше античното излъчване на останалите етажи, но статутът на сградата като историческа постройка правеше това неизбежно. Със свиване на раменете се отвърна от лъскавата врата и реши да опита късмета си в обратната посока.
Това решение даде по-добри резултати. След като мина отново край асансьора, следвайки коридора зад завоя, стигна до отворена врата, на която имаше табелка: АРХИВ. Зад вратата стените и таваните изчезваха в далечината и откриваха впечатляващо пространство, залято в ярка, но приятно мека светлина. От вратата до задната част се простираха в болезнено педантично подравнени редици кантонерки. Обаче разстоянието между тях беше достатъчно голямо, за да предотврати всяка клаустрофобия. В далечния край на помещението Лоугън успя да различи още една, по-малка врата, до която имаше нещо, което приличаше на контролен пост. Той влезе. Декоративни дървени колони с гравирани върху тях виещи се лози с грозде се редяха в гъсти редици покрай стените на помещението. На тавана имаше картина, оптическа илюзия, на която Бакхус се беше излегнал на поляна с мях за вино в скута, а създания, които приличаха на вакханки, милваха косите и крайниците му.
Малко след вратата на бюро, което приличаше на служебно, седеше възрастна жена. Встрани от нея върху плота му имаше табелка с името ѝ: Дж. Рамануджан. Тя огледа Лоугън от горе до долу със стиснати устни и изражение, за което той не беше сигурен дали е одобрително, или напротив.