- Мога ли да ви помогна?
- Тук съм да прегледам ранните архиви на „Лукс“.
- Пропускът, моля.
Лоугън зарови из джобовете на якето си и извади картата, която му дадоха след пристигането му в „Лукс“.
Жената я погледна.
- Това е временен пропуск - обяви тя. - Много съжалявам, но служителите на временен договор нямат достъп до архивите.
- Знам - отговори Лоугън почти извинително. - Затова получих и това. - Сега измъкна писмото на бланка на „Лукс“. Беше написано от Олафсон и с него той отменяше временния статут на Лоугън и му разрешаваше неограничен достъп.
Госпожа Рамануджан изчете писмото до края, след което му го върна.
- С какво да ви помогна?
Лоугън прибра писмото в джоба на якето си.
- И аз не зная с какво.
Жената се смръщи объркана.
- Учените и изследователите, които използват архива, винаги търсят нещо определено. - След това обърна към него кутия, пълна с празни бланки за поръчка на архивни единици. - Преди да мога да помогна, трябва да зная върху какъв проект работите или задачата, която искате да разрешите.
- Страхувам се, че предметът на моето изследване е твърде... аморфен. За съжаление не мога да бъда по-конкретен, докато не прегледам документите.
Това очевидно беше извън представите на архивистката.
- Щом не можете да ми назовете името на проекта или проучването, може би можете да посочите някаква времева рамка? Например месец, през който е извършено изследването?
Лоугън кимна.
- Така може да се получи. Можем да започнем с трийсетте.
- Трийсетте години? - повтори госпожа Рамануджан.
- Да, хиляда деветстотин и трийсета и нататък.
Лицето на жената стана някак странно безизразно. Вдигна пропуска, който беше оставила на бюрото, погледна го, после отново го остави върху полирания плот. След малка пауза вдигна очи към него.
- Доктор Лоугън - започна тя, - тук имаме документи, отразяващи повече от единайсет хиляди научни изследвания. Общият брой документи, отнасящи се към тези проекти, надхвърля два и половина милиона единици. Нима очаквате да извадя всички тези папки, за да можете да ги прегледате?
- Не, разбира се, не - бързо отговори Лоугън.
- Тогава какво предлагате?
- Ако мога сам да поровя из документите, това ще ми даде по-добра представа какво точно търся, а и така работата ще се ускори значително.
Настъпи мълчание.
- Обикновено изследователите не се допускат сами до папките - отбеляза жената. - Особено временни служители. Това е много необичайно.
Вместо да отговори, Лоугън понечи отново да извади писмото от джоба на якето си.
Архивистката въздъхна.
- Добре. Ако има нужда, може да използвате масата ей там. Обаче не вадете повече от пет папки наведнъж от чекмеджетата. И моля, внимавайте, като ги връщате, да не объркате реда.
- Разбира се, не се притеснявайте - увери я Лоугън. - Благодаря.
През следващите три часа той се движеше напред-назад между кантонерките и масата под внимателния поглед на архивистката, пренасяйки всеки път по няколко дебели папки. Отваряше папките и бързо преглеждаше съдържанието им, като си водеше бележки в малко тефтерче със златен молив. В началото проучванията му го отвеждаха навсякъде из голямото помещение. По-късно обаче съсредоточи работата си върху много по-малък район. Сега проучването на папките стана по-подробно, вече не четеше набързо страниците. Най-накрая прибра последния комплект папки и вместо да се заеме с допълнително четене, започна да се прехвърля от кантонерка на кантонерка, надничайки в различни чекмеджета, като през цялото време си отбелязваше нещо в бележника, все едно сверяваше. Най-накрая прибра тефтерчето и отиде при архивистката.
- Благодаря - каза той.
Госпожа Рамануджан наклони глава, когато му връщаше картата.
- Имам въпрос. Колкото и да са подробни тези документи, тук няма нищо по-ново от 2000 година.
- Тук се съхранява само документацията на завършили или спрени проучвания.
- Къде се съхраняват по-новите документи?
- Разбира се, една част съхраняват самите учени, които провеждат изследването. Останалата част е във втория архив зад онази врата.
- Разбирам. Благодаря. - Лоугън се обърна и забърза в указаната посока.
- Чакайте... - Обаче енигмологът вече се носеше бързо към задната част на помещението, а стъпките му ехтяха върху мраморния под.
Както вече беше забелязал на влизане, в задния край на огромното помещение имаше врата и контролен пост, който препречваше достъпа до нея. Един мъж в униформа на охраната на „Лукс“ седеше зад бюро в него. Той се изправи, когато Лоугън го наближи.