Лоугън го изгледа невярващо, но това продължи само миг. През целия разговор директорът се беше държал особено неуслужливо.
- Във всеки случай не мога да видя как нещо от това може да има някаква връзка със смъртта на Стречи - продължи Олафсон. - А това е причината да те повикам тук.
Енигмологът предприе нов опит.
- Не ме пуснаха в Архив 2 - оплака се той. - Казаха ми, че нямам равнище на достъп А. Каква е тази работа? Смятах, че имам неограничен достъп до документацията на „Лукс“?
На директора му трябваше известно време, за да схване тази смяна на темата. След това лицето му доби леко огорчен израз.
- Съжалявам. Имаш достъп до деветдесет и пет процента. Обаче има няколко скорошни проекта, които още се изпълняват и работата по тях е много чувствителна.
- Толкова чувствителна, че има нужда от постови? - удиви се Лоугън. Струва ми се, каза... как беше... че имате „малобройна охрана“.
Олафсон се засмя малко неловко.
- Джеръми, това, че не искаме да работим за военните, не означава, че в „Лукс“ не движим и проекти, които имат секретна страна. Това е нещо, с което по твоето време не си се сблъсквал, така че няма нужда тепърва да го правиш. Голямата част от работата в „Лукс“, макар да подлежи на защита на авторските права, не попада в графата „секретно“. Учените, които работят по подобни проекти, имат възможността да държат своята документация в Архив 2. Уил Стречи не се възползва от тази възможност. Както си видял, той беше най-откритият човек и държеше по-голямата част от архива си в кабинета. Подобно на повечето учени, и той като теб имаше равнище на достъп Б. Равнище на достъп А е запазено за малцината, които участват в секретни проекти.
Когато Лоугън не отговори, Олафсон продължи:
- Виж, Джеръми, няма връзка между секретните изследвания, които се провеждат в „Лукс“, и смъртта на Уил. Никаква. А и как би могло да има.
В продължение на цяла минута Лоугън не каза нищо. Накрая кимна с глава.
Директорът опря длани на бюрото си.
- Чудесно. Нещо друго?
- Да. Готов ли е списъкът, за който помолих? На... ъъъ... засегнатите служители?
- Да. - Олафсон отключи едно чекмедже на бюрото, бръкна и извади запечатан плик за писма, който подаде на Лоугън.
- Само още нещо. Провеждани ли са в „Лукс“ в началото на века проучвания в областта на радиото?
Олафсон се замисли.
- Не мисля. Никога не съм чувал за такива. Защо?
- Защото намерих антикварно радио в апартамента на Стречи. Е, поне отвън приличаше на радио. Както и да е. Сметнах, че е попаднал на него заради някой изоставен проект.
Олафсон се изкиска.
- Уил винаги е колекционирал странни екземпляри на антикварни технологии и любопитни механизми. Сигурно си ги забелязал в неговия апартамент. Обичаше да обикаля битпазарите, за да ги търси. - Той поклати глава. - Наистина е странно, защото колкото беше блестящ в софтуера, толкова не го биваше за нищо механично или електрическо. От завиването на електрическа крушка и карането на любимата му платноходка по-далеч не отиваше. - Той стана. - Въпреки всичко огладнях. Да вървим да вечеряме.
- Защо не. - След като взе мешката си, Лоугън позволи на Олафсон да го поведе.
17.
Памела Флуд се беше навела над чертожната дъска в своя кабинет. Двата ѝ лакътя почиваха върху струпаните безразборно планове и схеми, напълно беше потънала в извисяването в западна посока на сградата, която екипираше. Подобно на всички модерни архитекти, тя използваше софтуер за окончателните чертежи - беше избрала програмата „АутоКАД архитектура“, но обичаше да прави първоначалните скици за проектите си на ръка, като оставяше потока от идеи свободно да насочва върха на молива. А този проект беше много специален - преустройство от основите до покрива на стара консервна фабрика на брега на Темза и превръщането ѝ в жилищна сграда. Винаги беше искала да работи върху по-комерсиални проекти, а този можеше да доведе до цяла поредица...
Внезапно осъзна, че заради вглъбяването си в работата и музиката, която се носеше от уредбата като фон, не беше чула звънеца на входната врата. Изправи се, излезе от кабинета, тръгна по коридора и през приемната на разхвърляната стара къща се озова във фоайето. Отвори вратата и погледна в сивите очи на висок мъж със светлокестенява коса. Съдейки по лицето му, можеше да се приеме, че е на около четиресет години. Хубаво лице, помисли си тя, интелигентно, с изваяни скули, едва забележима трапчинка на брадичката, а кожата му блестяща и гладка под късното утринно слънце. То ѝ се стори някак познато.