Кабинетът отново потъна в мълчание за почти цяла минута. След това най-накрая Лоугън кимна.
- При едно условие. Ще ми трябва неограничен достъп до кабинетите, лабораториите и документите в „Лукс“.
Директорът се поколеба само за секунда.
- Така да бъде.
- Ще имам ли нужда от нещо като препоръчително писмо? Обяснение защо съм тук и си завирам носа навсякъде и задавам въпроси? В края на краищата трябва да имаме предвид моето минало в „Лукс“.
На лицето на Олафсон се появи болезнено изражение.
- Помислил съм за това. Много от хората, които си познавал преди десет години, още са тук. Освен това от тогава насам ти се сдоби с голяма известност. Щом трябва да действаш свободно, не виждам причини за плахост и лицемерие. Тук си по молба на управителния съвет, за да проучиш обстоятелствата около смъртта на доктор Стречи. Това е истината и аз няма да навлизам в подробности.
- Добре. Нещо друго, което трябва да зная, преди да започна?
- Да. - Директорът направи кратка пауза. - Мисля, че е почтено да те предупредя, че не всички ще са доволни, когато те видят. Нямам предвид само миналите истории. Откакто работеше тук, се вляха много нови сили, но въпреки това институцията си остана консервативна. Има хора, които ще поставят под въпрос твоите мотиви, други няма да ти имат доверие. Също така трябва да знаеш, че в управителния съвет гласовете бяха равни. Три „за“ и три „против“ да те поканим. Моят глас се оказа решаващ.
Лоугън се усмихна уморено.
- Свикнал съм с това. За съжаление, изглежда, е присъщо на мястото.
- Все още си член на преподавателското тяло в Йейл,нали?
- Точно така.
- Е, това може да е само от полза. - Олафсон стана. - Хайде, ела да те „обработим“.
1 Вид дисоциативна амнезия, която се характеризира с целенасочено бягство от работа или къщи. - Б. пр.
5.
Този следобед в четири и половина Лоугън стоеше в частния си кабинет на третия етаж на просторната сграда и замислен гледаше през прозореца. Той беше от същия вид с тежка метална рамка и панели от оловно стъкло, който Стречи беше използвал. Лоугън знаеше, че вече никога няма да гледа подобен прозорец както преди. Беше затворен, но въпреки това чуваше далечния рев на Атлантика, когато вълните му се стоварваха и се разбиваха в каменните блокове на брега.
Вдигна ръка и плъзна пръсти по улея на рамката. „Лукс“ водеше началото си от частен клуб, основан в началото на 1800 година от шестима харвардски професори като място за обсъждане на въпроси от изкуствата и философията. С течение на годините се бе разширил по обхват и амбиции, а също и мисията му, докато накрая, през 1892 г., беше реорганизиран в „Лукс“ с формален устав и впечатляващ фонд. Това го превърна в най-стария изследователски институт в страната - мозъчен тръст за обикновените хора - предхождащ института „Брукингс“ с повече от две десетилетия. През първите си години бързо надрасна своето седалище в Кеймбридж. Това доведе до преместването му първо в Бостън, после, в началото на 20-те години на XX век, се прехвърли завинаги тук, в Нюпорт, където закупи големия замък, известен като „Дарк Гейбълс“, от един ексцентричен милионер. През годините „Лукс“ продължи да процъфтява в специалните си области: икономика, политика, прилежна математика, физика и отскоро - компютърни науки. Единствените области, специално забранени в неговата харта, бяха онези с военно приложение. Това го отличаваше от останалите мозъчни тръстове, които с готовност се впускаха в подобни доходоносни изследвания.
Лоугън се дръпна от прозореца и огледа помещението. Като останалата част от замъка и то беше претрупано, разкошно и просторно. В добавка към кабинета имаше малка всекидневна, спалня и баня. Погледът на Лоугън се спря, когато стигна бюрото. Вече беше сложил на него някои от работните си пособия: лаптоп, видеокамера, цифров диктофон, детектор на електромагнитни вълни, инфрачервен термометър. И около дузина книги, подвързани с кожа, повечето от които над стогодишни.