Лоугън бавно издиша. Изглежда мъжете се бяха разделили, след като са стигнали до пресечката.
Той се сви в мрака и започна да обмисля положението. Някъде трябваше да има авариен изход. Спомни си първото си минаване по тези коридори с Лора Бенедикт само преди двайсет минути, но му се струваше, че не е видял никакъв изход...
Мобилният телефон. Можеше да се обади на полицията. Или по-добре на тукашната охрана - беше вкарал номера в телефона си. Вероятно още са по местата си.
Измъкна телефона от джоба си и започна да избира. Тогава видя съобщението на дисплея: ИЗВЪН ОБХВАТ. Беше прекалено дълбоко в мазето, а стените твърде дебели, за да улови сигнал.
Но нали Бенедикт му се беше обадила оттук, долу? Без съмнение всяка лаборатория разполагаше със стационарен телефон. Можеше да се възползва от това.
Надигна се от мястото си, извади фенерчето от джоба си и го захлупи с длан, за да заслони лъча, след това го плъзна из лабораторията. Ето там: вдясно от вратата на малка маса стоеше апарат с множество бутони на челния панел.
Той изчака още малко, за да се увери, че вън в коридора е тихо. След това, като използваше правоъгълника светлина от прозореца на вратата за водач, се приближи до телефона и протегна ръка към слушалката.
При движението лакътят му закачи голяма празна стъкленица, поставена в дървена стойка. Чу се скърцането на старо дърво, стъкленицата се залюля и изведнъж, преди Лоугън да успее да реагира, стойката се счупи на две, а стъкленицата се стовари на земята с трясъка на гръмотевица.
Мили боже! За миг Лоугън застина на място. След това колкото можеше по-бързо отвори вратата, заключи я отвътре, преди да я тресне, и се втурна през коридора към друга лаборатория. Тук вече беше запалил лампите, така че не посмя да ги угаси. Помещението беше опасно празно: само няколко книжни лавици и компютър, по поне нямаше стъклария. Той се сви под масата в центъра.
Секунди по-късно чу шума от тичащи крака да се приближава от долния край на коридора. Беше мъжът, който беше стоял тук само преди няколко мига. От мястото си под масата Лоугън видя краката му да се спират пред вратата. След това се извиха насам, после натам, а Лоугън не смееше да си поеме дъх.
Тогава се чу пукотът на радиостанцията.
- Контрола до Променлива едно, докладвай обстановката - изпука нечий глас.
- Променлива едно - каза мъжът в коридора, - намирам се близо до източника на шума.
- Има ли нещо?
- Не.
- Продължавай да търсиш. Трябва да е някъде наблизо. Стреляй само в краен случай.
- Разбрано. - После се чу металическо щракване. В продължение на един мъчителен миг мъжът остана в коридора, докато изчакваше и се ослушваше. След това бавно и безшумно пое надолу по коридора обратно към Т-образната пресечка.
Лоугън изчака минута, две, пет. Не смееше да се бави повече, защото мъжът щеше да се върне вероятно заедно с другите двама.
След като се измъкна изпод масата, енигмологът тихо пропълзя до вратата, спря отново и се заслуша. Рискува да надникне в коридора, който беше празен. Измъкна се покрай празната сега лаборатория на Бенедикт, докато не се озова при друга пресечка. Тя също беше пуста. Това обаче го притесни: ако всички тези коридори бяха свързани, вероятността да се сблъска с някого от преследвачите - челно или откъм гърба, беше драматично висока.
Хвърли се наляво и пое в бърз тръс надолу по коридора, като същевременно отваряше вратите и светваше лампите. Щом стигна следващия завои, надникна предпазливо иззад ъгъла - коридорът беше празен и той тръгна.
Тогава го видя - може би на осемнайсет метра пред него коридорът свършваше пред друга стоманена врата. Над нея светеше червен надпис ИЗХОД.
Бързайки колкото може повече, вече без да се опитва да пази тишина, Лоугън се втурна към вратата. Точно в мига, когато стигна до нея, чу зад себе си шум от движение. Смъкна мешката от рамото си и я запрати през вратата на близката компютърна лаборатория като отвличащ маньовър. Въпреки че предизвика огромна шумотевица, вече беше късно. Когато погледна през рамо, видя мъжа в непромокаемото яке при завоя на коридора да крещи в радиостанцията си и да спринтира към него.