Леко почукване на вратата прекъсна огледа му. Лоугън отиде до вратата и я отвори. Пред очите му се показа млад мъж в сдържан делови костюм, който се колебаеше пред вратата.
- Извинете - каза младият мъж и му подаде запечатан плик, на който пишеше „Лично и поверително“, - доктор Олафсон ме помоли да ви предам това лично.
- Благодаря - кимна Лоугън за благодарност. Младият мъж пое надолу по постлания с дебел мокет под. Лоугън затвори вратата с рамо, докато в същото време отваряше плика. Вътре имаше дивиди без никакъв надпис.
Отиде при бюрото си, седна, пусна лаптопа, изчака да се зареди операционната система и вкара дивидито. Миг по-късно на екрана започна видеото. Лоугън веднага го разпозна като записа от охранителната камера, който беше гледал в кабинета на Олафсон: зърнестият черно-бял образ на мъжа в елегантно обзаведената библиотека, който крачеше напред-назад и скубеше коси.
Лоугън натисна паузата. Не искаше да гледа записа отново. Замислено се втренчи в сега замръзналото на място изображение на Стречи. Спомни си думите на Олафсон:
Познавах Уил Стречи от трийсет години. Той беше най-стабилният, най-милият, най-рационалният човек. Имаше много неща, за които да живее. Човекът на видеото не е този, когото познавах.
Затвори прозореца с видеоплеъра, след това пусна едно приложение, с което да свали аудиозаписа от дивидито. После отвори сваления файл в криминологична програма за аудиоредакция и пусна целия запис. Той беше дълъг само четири минути и двайсет секунди. След като го изслуша веднъж, Лоугън изтри последните трийсет секунди от него: скърцането на падаща рамка, ужасяващият пукот на костите и двете глухи тупвания, които последваха, бяха също толкова ужасни за слушане, колкото самото видео за гледане.
Лоугън отново изслуша записа. Първите четиресет и пет секунди се чуваха само тежки стъпки и хрипливо дишане. Той изтри и тази част. Сега му остана аудиофайл с дължина приблизително три минути, ниско качество на записа, пълен с бръмчене, съскане и дигитални артефакти 1.
В основния прозорец на редакторската програма аудиозаписът беше представен като вълнообразна черта: дебела, неравна, която се простираше от ляво надясно, осеяна с подобни на игли клинове. Лоугън отвори по-малък прозорец и нареди на програмата да прекара аудиозаписа през спектрален анализ. Той се вторачи в появилия се прозорец и взе да проверява и настройва амплитудата и честотните стойности. След това пусна програма за откриване на засечки и премести лостчето на праговия регулатор към агресивните стойности. Коригира контраста в звуковите вълни, увеличи силата на сигнала и го прекара през параметричен еквилайзър, свързан с амплитуден филтър.
Сега записът беше по-силен и ясен, а по-голямата част от бръмченето беше изчезнала. Гласът на Стречи вече се чуваше по-ясно, но все още оставаше труден за разбиране. Отчасти заради лошия запис, отчасти защото ученият редуваше пъхтенето с мърморене. Въпреки това Лоугън се опита да го разшифрова колкото може по-добре, пускайки отново и отново по-трудно разбираемите места, докато слушаше напрегнато. Насили се, доколкото беше възможно, да се постави на мястото на Стречи, опитвайки се да си представи какво е изпитвал мъжът, а след това прибавяше резултатите.
- Не... Не. Не мога, не мога.
Следваше пасаж учестено дишане - почти хипервентилация.
- Моля, помогнете. Следва ме навсякъде. Навсякъде. Не мога, не мога да избягам!
Лоугън чу как започна да трака с топката на вратата, след това да запраща книгите от лавиците.
- Идва от... - неразбираемо. - Зная, че идва оттам.
Различни шумове от падащи предмети. Трясък от преобърната маса. За кратко гласът стана по-ясен:
- Гласовете - много се приближиха. Имат вкус на отрова. Трябва да се махам.
Гласът отслабна и се отдалечи, докато Стречи залиташе в обратна посока от охранителната камера.
- То е с мен. Те са с мен. В мрака. Не, господи, не...
Това беше. Изведнъж трептящото вълнение в гласа отслабна. Дишането се нормализира, стана почти спокойно. Лоугън спря записа - знаеше какво предстои да се случи.
Запази копието като текстови файл, затвори лаптопа и стана, после се върна при прозореца с гледката към сивия Атлантически океан. За да разшифрова записа, се беше опитал да се постави на мястото на Стречи. Сега му се щеше да не го беше правил. Там нямаше нищо освен необяснима внезапна лудост - лудост и смърт.