Натисна ключа в основата. Вероятно беше предвиден като подсигуряване, защото генераторът веднага се събуди за живот с бръмчене и вибрации. Лоугън се дръпна назад, свивайки се зад вратата далеч от опасността. Веднага щом го направи, вратата в далечния край на лабораторията се отвори с трясък.
Когато тримата мъже влетяха в помещението, генераторът на Ван де Грааф полудя: освободен от ограничаващата го мрежа, той започна да пръска светкавици във всички посоки. Те проблясваха върху метални столове, маси и стелажи с оборудване. Сини и жълти пламъци се катереха нагоре по стените в неконтролирани спазматични движения.
Мъжете спряха за миг, вторачени в страховитата игра на електричеството, извиращо в стотици назъбени линии от металното кълбо. Тогава единият от тях, този в непромокаемото яке, пристъпи предпазливо. От генератора изригна бърза като нападаща змия електрическа мълния и го обви. Известно време тялото му се извиваше и танцуваше под въздействието на електричеството, преди мъжът да се свлече на земята замаян.
Лоугън отстъпи още назад и се измъкна от лабораторията в късия коридор. Беше се случило онова, което се бе надявал да стане. Докато генераторът работеше, непрекъснатият поток от отрицателни електрони, които произвеждаше, щеше да се нахвърля върху всеки проводим материал... включително човешкото тяло.
- Благодаря, доктор Уолъс - измърмори той. Един го отнесе, остават още двама...
Внезапно и безшумно светлините угаснаха.
За миг Лоугън остана като закован, защото не беше сигурен какво се е случило. И почти веднага разбра: бурята беше прекъснала електрозахранването на замъка.
Трескаво се заопипва в пълния мрак, за да намери първо фенерчето, после ножа. В тъмнината беше възможно да се доближи до тримата и да грабне един от пистолетите. После...
Светнаха червените лампи на аварийното осветление, сетне, в началото колебливо, но с нарастваща сила основното осветление заработи отново.
Нима бяха успели да възстановят захранването толкова бързо? Не, осветлението все още беше леко сумрачно и несигурно. Сигурно генераторът на „Лукс“ за аварийни случаи се беше включил.
От другия край на лабораторията се чу стенание и шум от човек, който се опитваше да се изправи на крака.
Лоугън надникна иззад вратата, за да види, че генераторът на Ван де Грааф е мъртъв, без захранване. За да го пусне отново, трябваше да щракне предпазния ключ. Това обаче щеше да го изкара на огневата линия, което би било чиста лудост.
Той се завъртя и заоглежда късия коридор. Очите му се спряха на вентилационната решетка.
Може би имаше надежда. Може би...
Втурна се към решетката, коленичи, извади острието на ножа и го прокара по най-близкия жлеб, опитвайки с все сили да я отдели от стената. Цепнатината се разшири със сантиметър, после с още един.
В този момент иззад ъгъла се чуха гласове, които се усилваха. Лоугън премести ножа от другата страна и започна да освобождава решетката там...
С тих пукот острието се строши близо до основата си.
Боже мили, това ли трябваше да се случи. Прибра в джоба строшения нож, стисна решетката и с ръмжене я дръпна. С леко пукане от излитащите от отворите си винтове тя се отдели от жлебовете и той я запрати в коридора. Иззад ъгъла се чу трополенето на тичащи хора.
На слабата светлина в коридора Лоугън видя, че решетката е покривала вентилационна шахта, която се простираше нататък от квадратния отвор. Неръждаемата стомана на шахтата изглеждаше тънка, но въпреки това безопасна, а проходът беше достатъчно широк, за да се побере тялото му вътре. Шахтата продължаваше около метър направо, после извиваше нагоре към първия етаж.
На ръце и крака пропълзя в импровизирания пасаж, а стоманената кожа около него започна да се люлее и скърца застрашително. Ако успееше да стигне до партера, щеше да...
Внезапно се разнесе металическо скърцане и пукот на поддаващи нитове и Лоугън започна да пада в мрака.
49.
Падаше право надолу в мастилената тъмнина. И в този миг, твърде неочаквано, се удари в нещо твърдо и неподдаващо. Бяла светлина избухна в главата му и Лоугън изгуби съзнание.
Свести се бавно и трудно като плувец, който се бори да изплува на повърхността. Отне му сякаш цяла вечност. Сетивата му се връщаха едно по едно. Първото, което усети, беше болката - пулсираше в гърба, дясното коляно и главата му в различна степен и ритъм. Последва зрението. Успя да различи светло петно. Не, две петна светлина на фона на мрака, който го заобикаляше.