Дойде ред на слуха. Чу шепот, различни гласове, които разговаряха някъде над него близо до петната.
Той примигна веднъж, после пак и опита да седне. Остра болка прониза коляното му и се наложи да прехапе устни, за да не извика.
Зрението му леко се проясни и сега можа да види, че светлите петна всъщност са проблясващи лъчи от фенерчета. Те се стрелкаха насам-натам, проучвайки пространството под разрушената вентилационна шахта.
Лоугън осъзна, че макар да му се струваше цяла вечност, сигурно е бил в безсъзнание само няколко секунди. Преследвачите му все още бяха в коридора над него, свити в отвора на вентилационната шахта, за да го търсят. Беше паднал в мазе под мазето.
Отново се опита да стане и едва тогава осъзна, че лежи в петнайсетина сантиметра студена солена вода. Вероятно подпочвена, досети се той, просмукала се през подгизналата земя около основите на замъка. Последствие от поройния дъжд. Този път успя да седне.
Почака, дишайки тежко, за да отмине болката и да се свести напълно. Лъчите от фенерчетата още се стрелкаха насам-натам, но Лоугън очевидно беше паднал в малка ниша, чиито стени го предпазваха от светлината.
Мъжете отново започнаха да си шепнат. Един от тях, с проблясващи очила от светлината на фенерчетата, се опита предпазливо да пропълзи напред по разнебитената шахта. Тя веднага се огъна под тежестта му. Мъжът се върна, заемайки наклонена напред поза, за да разпредели тежестта си върху отвора на шахтата. Тя заскърца под него, а преследвачът, хващайки се за разкъсаните ъгли, се спусна надолу по стоманената конструкция, докато не увисна в долния край. Лъчът на едно от фенерчетата се отрази в очилата му. Още няколко секунди и щеше да се спусне в това мазе под мазето.
Лоугън осъзна, че трябва да се маха. Като използваше стените на нишата за опора, той се изправи. Главата му запулсира, а светът около него се завъртя, но той продължаваше да се подпира на стената.
Изчака миг, за да премине замайването и болката да отслабне. Не посмя да светне фенерчето си, разбира се, ако не се беше счупило при падането. Вторият човек все още клечеше пред входа на шахтата и осветяваше с фенерчето си пътя на този, който се спускаше. Отразената светлина от лъча позволи на енигмолога да различи околността. Намираше се в нещо като катакомби: стени от стара зидария с мазилка. Ниски тавани, прекъсвани от римски арки.
Дебели колони - спираловидните соломонови колони, пронизваха сумрачните пространства. Навсякъде имаше паяжини и Лоугън чу далечното писукане на плъхове. Спареният въздух смърдеше на влага и плесен. Мястото изглеждаше така, сякаш никой не беше влизал тук в продължение на сто години.
Тих плисък на няколко метра от него предупреди енигмолога, че първият от преследвачите му се е спуснал в мазето. Когато мъжът се обърна да помогне на следващия, Лоугън опипом започна да се отдалечава колкото може по-бързо и тихо.
Докато крачеше през застоялата вода, отраженията на лъчите от фенерчетата зад него започнаха да избледняват, но въпреки това видя, че мазето се простираше в мрежа от свързани едно с друго помещения. Отдясно пред него зееше черна дупка, която вонеше на костница. Въпреки това той реши да използва съмнителната й защита, за да облекчи дясно- то си коляно, опирайки се с една ръка на влажната стена.
Втори плисък - още един преследвач се беше спуснал в катакомбите - и Лоугън започна, куцайки, още по-бързо да се отдалечава. След като се промъкна под една арка и зави зад ъгъла, се озова в пълен мрак. Сега щеше да се наложи да изпробва своето фенерче. Потърси го опипом в тъмното влажно пространство и го измъкна от джоба си. Зашепи с длан предната част и след като се помоли, плъзна бутона. Нищо не стана.
С ругатня на уста го разтърси яростно. Сега светна слаб лъч, разкривайки разклонен тунел пред него.
Шепотът зад него се усили, затова, след като се опита да запамети околността, той изгаси фенерчето и тръгна напред в мрака. Една крачка, втора... тогава кракът му закачи нещо и той се стовари тежко във водата.
Миг по-късно беше отново на крака, а коляното го болеше. Зад него се чуха викове, ивици светлина от фенерчетата лижеха зидарията. Стъпки шляпаха във водата и се приближаваха към него. Сега Лоугън побягна, без да го е грижа за шума, който вдига. Тичаше и залиташе с протегната напред ръка, светвайки на всеки няколко секунди фенерчето за миг, за да види какво има пред него през объркващия лабиринт от коридори, складове и изби с ниски тавани. Очевидно неговите преследвачи се бяха разделили, но подбудени от неговото присъствие, започнаха да си подвикват, още плискане на вода, трепкащи светлини, глухи въздишки на куршуми от пистолети със заглушители, след тях рикошети от камъните. Мъжете стреляха насляпо в мрака, но въпреки това куршумите минаваха с писък ужасно близо.