Гласовете затихнаха.
Той предпазливо дръпна въжето. Беше грапаво и хлъзгаво от някогашното готвене. Огледа с отвращение дланите си. Нямаше да може да се изкатери седем метра и половина по мазното въже, особено с този ранен крак.
Може би имаше друг начин. Пъхна фенерчето в устата си, насочи го нагоре и отново хвана въжето с две ръце колкото можа по-високо. След това с все сили го дръпна надолу.
Високо над него се чу слабо стържене от водача на макарата, който запротестира срещу тежестта. После кухненският асансьор започна бавно-бавно да се издига.
Лоугън дърпаше и след това запъваше с ръце въжето колкото може по-добре, после отдъхваше, за да се подготви, и дърпаше отново. Издигна се на метър и половина, после на три метра. Кухненският асансьор се изкачваше в тухлената шахта с тихо скърцане и стържене. Спря да почине. Мускулите на ръцете и гърба го заболяха от необичайните движения. А дланите му вече се бяха разранили от грубото въже.
Продължи да дърпа въжето, докато различи на около три метра над себе си врата, през която са сваляли храната от кухненския асансьор, преди да я поднесат на семейството. Когато най-накрая се изравни с вратата, Лоугън застопори въжето около куката на тавана, за да не мърда асансьорът. Тогава пусна въжето, като едва не изстена от облекчение.
Бавно се изправи и застана на колене, за да може да бутне вратата. Чу се тихо тракане и той веднага престана. Нещо пречеше. Не знаеше какво е, но не можеше да си позволи да го остави да падне. Щеше да се наложи да опита да го избута малко по малко.
С голяма предпазливост натисна долния край на вратата в горната част на шахтата. Тракането от вътрешната страна продължи, но той усети, че каквото и да беше това, го избутва малко по малко. Няколко дълги мига на неспокойни усилия, и малката врата се отвори достатъчно, за да може да се промуши през нея.
Зад нея лежеше мрак. Наведе глава и сви рамене, за да мине през отвора, измъкна се от шахтата на кухненския асансьор и предпазливо се изправи. Опипом в мрака затвори вратата на асансьора, после премести предмета пред нея - опипването му подсказа, че е някаква маса за сервиране - и го опря в стената. Едва тогава зашепи фенерчето и го включи.
Мястото му беше познато - преди години беше влизал тук заради погрешното предположение, че е мъжка тоалетна. Всъщност беше малък проход от главния коридор до трапезарията, който сега се използваше от келнерите за складиране на ленените покривки и салфетки. Лоугън избърса мазнината и мръсотията от ръцете си. По време на неприятното си изкачване бе предположил, че докато замъкът е бил притежание на Едуар Делаву, това помещение е било сервизното, където икономът и икономката се сервирали върху чинии получената по асансьора храна.
Лоугън бавно се приближи до вратата на малкото помещение, открехна я и надникна навън. Отвъд късия страничен проход и от другата страна на дебелия мокет на главния коридор се намираше входът на трапезарията. А няколко метра по-нататък беше стълбището, което водеше към втория етаж.
Трябваше да провери какво прави Ким. Щом преследваха него, беше напълно възможно тя също да е заплашена. Той излезе в коридора и тръгна към стълбището.
И почти веднага отскочи назад. Един от тримата мъже - онзи със сакото от туид, стоеше четири-пет метра надолу по коридора. Беше с гръб към Лоугън и говореше по радиостанцията. Очевидно радиостанциите имаха по-добър обхват от мобилните телефони зад дебелите стени на замъка „Лукс“.
Лоугън премести поглед от мъжа към стълбището и обратно. Дори да успееше да мине зад гърба му, не можеше да бъде сигурен дали горе няма да го чака друг. Трябваше да намери нов начин да стигне до Ким.
Огледа се в отчаяние. Сега накъде? Накъде...
И докато още си задаваше въпроса, погледът му попадна върху друга врата. Беше в далечния край на страничния проход и на непряката светлина малките й стъкла приличаха на черни квадрати.
Беше авариен изход, водеше навън.
Лоугън не се поколеба. Обърна се и загърби главния коридор, насочвайки се към вратата. Огледа я, за да се увери, че не е свързана с аларма, отвори я колкото може по-тихо и се измъкна във виещия ураган.
50.
Макар да беше шофирал през урагана на връщане в „Лукс“, яростта на стихията го изненада. Вятърът го притисна в дяланите камъни на фасадата на замъка, наду ръкавите на якето и едва не изсмука съдържанието на джобовете му. След няколко секунди беше мокър до кости.