Лоугън осъзна, че не може да се бори със стихиите. Бурята щеше да изсмуче всичките му сили, преди да стигне до своето местоназначение. А за онова, което го чакаше, щеше да му е нужна сила.
Изтръгна се от зъбите на вятъра и се запъти обратно към фасадата на замъка. Той се извисяваше сякаш безкрайно високо над него със своите зъбци и надвиснали фронтони, невидими в нощната буря. Под неговите стрехи бурята сякаш не беше толкова яростна. Не много, но все пак достатъчно, за да му позволи да продължи напред.
Стъпка след стъпка, скоро изгуби усещането за време и оглупял от изтощение, не можеше дори да предположи колко далеч е стигнал. Единственият начин да се ориентира за напредъка си и дали изобщо напредва, беше да плъзга ръката си по каменната облицовка на замъка...
В един момент право отпред нещо се извиси от мрака - черно на черен фон. В първия момент по-скоро го усети, отколкото го видя. После тръгна с уморена крачка след уморена крачка и влезе право в него. Наполовина ослепял от носения от вятъра дъжд, протегна ръце напред, напипвайки пътя си, докато се опитваше да определи какво пречи на напредването му.
Беше друга стена, облицована с камъни, по-висока, отколкото можеше да види, перпендикулярна на тази, която бе следвал, черна, неосветена и пуста, простираща се наляво от него на неподозирани разстояния.
Западното крило.
Сега се обърна на деветдесет градуса в южна посока и облягайки се на тази нова онора, Лоугън продължи напред, докато не намери онова, което търсеше: малък прозорец, разположен ниско, почти на височината на коленете. Отпусна се на земята, без да обръща внимание на болката и подгизналата трева, сложи ръце на рамката и се опита да го повдигне.
Прозорецът беше заключен.
Дишайки плитко, защото непрекъснато трябваше да изплюва дъждовната вода, която пълнеше устата, очите и ушите му, той свали якето, сложи го върху стъклото и нанесе удар. Първо с юмрук, след това с левия крак. На третия удар стъклото отстъпи.
Лоугън използва якето си вместо ръкавица и предпазливо отстрани останалите по рамката стъкла. След това се промъкна през прозореца, като внимаваше този път да стигне пода първо с крака.
Изтръска стъклата от якето си и го облече. Бърз оглед с помощта на фенерчето му откри, че се намира в малък склад, явно използван от работниците, които са участвали в преустройството. Беше пълен с дървени магарета, купчини кутии с боя, кашони с туби силикон, грижливо сгънати платнища, покрити с капки и пръски в най-различни цветове като платно на Джаксън Полък.
Лъчът на фенерчето откри в другия край на помещението отворена врата. Щеше да вземе едно от платнищата и да го напъха на мястото на счупеното стъкло, а после да затвори вратата, щом излезе. Това щеше да заглуши шума от бурята и да прикрие факта, че е влязъл в крилото.
Но когато сграбчи платнището, се поколеба. Не, каза си той. Има нещо, което трябва да свърша преди това.
51.
Лоугън остави настрана фенерчето и бръкна в джоба на подгизналите си панталони, за да намери телефона. Напипа го, изтръска капките вода, които покриваха екрана, и натисна бутона, за да го включи.
Под бутоните се появиха няколко реда слаба оранжева светлина. Това беше добър знак.
Огледа турникета на дясното си бедро. Беше подгизнал като него самия, но изглежда бе спрял кръвотечението.
Вдигна телефона и набра номера на Ким Миколос. Тя не вдигна. Той опита още веднъж със същия резултат.
Спря в мрака с телефон в ръката, за да обмисли внимателно следващия си ход. Накрая отново вдигна телефона и набра друг номер от паметта. Беше вътрешният номер, който се беше изписал на екрана, когато може би преди час Лора Бенедикт се бе обадила в неговия апартамент в „Лукс“.
Телефонът звънна пет пъти, преди някой да отговори.
- Ало? - чу се напрегнат глас от другия край на линията.
- Ало, Лора - отговори Лоугън и отиде по-близо до счупения прозорец, за да е сигурен, че бурята зад него се чува ясно.
- Кой се обажда?
- А ти как мислиш? - Лоугън дишаше накъсано, опитвайки се да добави нотка диво отчаяние в гласа си.
- Доктор Лоугън? - Бенедикт прозвуча шокирана, удивена, невярваща.
- За пръв път позна. Искаш ли да излезеш, за да си поиграем? Времето е чудесно.
Настъпи мълчание. Най-накрая тя попита:
- Какво стана?
- Какво стана ли? Твоите хора ми организираха весело преследване. Отне ми много време, работа и тичане, но успях да им се измъкна.