— Добре, Боби. Тръгвам веднага.
— Нека зарежем глупостите, Джон. Наистина ли си добре?
— Ако наистина зарежем глупостите, не съм, Боби. Никак не съм добре.
— Какво мислиш да правиш?
— Аз служа в армията.
— Какво по-точно искаш да кажеш?
— Че ще продължавам да служа в армията.
— Винаги можеш да поговориш с някого. В армията има куп специалисти, които се занимават точно с това. В Западна Вирджиния си преживял много. Всеки на твое място би се скапал. То е нещо като посттравматичен стрес.
— Не изпитвам нужда да говоря с когото и да било.
— На твое място не бих отхвърлил подобна възможност.
— Мъжете от фамилия Пулър не споделят проблемите си.
Почти видя как брат му разочаровано клати глава.
— Кое поред е това семейно правило? Трето, четвърто?
— В момента за мен е номер едно — отсече Пулър.
6
Дали и аз ще свърша тук? — запита се Пулър, докато крачеше по коридорите на болницата за ветерани. Стана му тежко при вида на страдащите и осакатени възрастни хора, които някога са били войници.
Може би по-разумното решение е куршум в главата, помисли си той. Разбира се, когато му дойде времето.
Знаеше къде се намира стаята на баща му и подмина гишето на сестрите. Всъщност чу стареца далеч преди да го види. Годините и болестите бяха пощадили гласа на Джон Пулър-старши, който продължаваше да звучи като йерихонска тръба.
Когато беше на няколко крачки, вратата се отвори и в коридора се появи една изтощена медицинска сестра.
— Боже, колко се радвам, че дойдохте! — възкликна тя, зърнала Пулър. Позна го веднага, въпреки че не носеше униформа.
— Какъв е проблемът?
— Той е проблемът! През последните двайсет и четири часа непрекъснато пита за вас и буквално не млъква!
Пулър сложи длан върху бравата.
— Бил е генерал-лейтенант — въздъхна той. — За хората като него всичко е лично. Заложено е в тяхното ДНК.
— Желая ви късмет — отвърна сестрата.
— Това няма нищо общо с късмета — отвърна Пулър, влезе в стаята и затвори след себе си.
Облегна широкия си гръб на вратата и бавно се огледа. Стаичката беше малка, около три на три. Приличаше на затворническа килия. Фактически не беше по-голяма от помещението във военния затвор, където брат му щеше да лежи до края на дните си.
Обзавеждането се изчерпваше с болнично легло, ламинирано нощно шкафче, параван и един видимо неудобен стол.
Имаше още прозорец, малък гардероб и баня, оборудвана с метални дръжки за опора, и няколко бутона за повикване на персонала.
И накрая неговият старец Джон Пулър-старши, бивш командир на прочутата 101-ва въздушнопреносима дивизия „Крещящите орли“.
— Къде, по дяволите, се губиш, офицер? — попита Пулър-старши, присвил очи, сякаш го беше взел на мушка.
— Току-що се връщам от мисия. Чух, че нещо става, сър.
— Става, и още как.
Пулър пристъпи напред и спря пред леглото, в което лежеше баща му, облечен с бяла тениска и синьо долнище на пижама. Навремето висок почти колкото сина си, днес старецът се беше смалил до метър и осемдесет и пет — все още висок, но вече не някогашният строен и внушителен мъж. Косата около голото му теме беше бяла и сплъстена. В един момент леденосините му очи хвърляха мълнии, а в следващия губеха всякакво изражение.
Лекарите не бяха наясно какво точно се случва със здравето на Пулър-старши. Отказваха да му поставят конкретна диагноза — засега не говореха за алцхаймер или деменция — предпочитаха да използват думата „остаряване“.
Пулър се надяваше, че поне днес баща му ще бъде достатъчно вменяем, за да му разкаже за писмото. Или да му го покаже.
— Разбрах, че сте получили писмо — подхвърли той. — Може би свръхсекретна комуникация от министъра на отбраната?
Баща му все още не си даваше сметка, че е напуснал армията, въпреки че оттогава бяха изтекли близо двайсет години. А синът избра да не разсейва заблудата му, за да го поддържа във форма и да имат тема на разговор. През цялото време се чувстваше глупаво, но лекарите бяха на мнение, че поне за момента подобно поведение е препоръчително.