— Заемам се, сър. Можете да разчитате на мен.
По пътя към изхода се сблъска с лекуващия лекар на баща си. Оплешивяващ и слаб, този човек беше добър медик и работеше тук за много по-малко пари, отколкото би могла да му осигури дипломата от Йейл.
— Как е той? — попита Пулър.
— Добре, според очакванията. Физически все още е в изключителна форма. Не бих се пробвал на канадска борба срещу него. Но горе нещата продължават да се влошават.
— Какво може да се направи?
— Приема лекарствата, които по принцип се предписват на хора в неговото състояние. Но те няма да му помогнат. Процесите са необратими, поне засега, въпреки че вече има няколко обнадеждаващи открития. Според мен ще продължава да се влошава, Джон. Засега бавно, но с течение на времето все по-бързо и по-бързо. Съжалявам за ужасната новина.
Пулър му благодари и закрачи към изхода. Отдавна знаеше всичко това, но не спираше да пита, сякаш очакваше, че някой ден отговорът ще бъде различен.
Излезе от болницата и се насочи към колата си. По пътя отново измъкна писмото. Леля му услужливо беше написала и телефонния си номер в Парадайз. Стигна до колата, седна на калника и започна да го набира.
Просто не обичаше да отлага нещата, които могат да бъдат свършени веднага.
Телефонният секретар се включи след четири сигнала „свободно“. Пулър остави съобщение, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.
Поседя на калника на своето малибу още известно време. На практика то беше собственост на армията, но Пулър беше армията. Следователно собствеността нямаше значение.
Тонът на писмото беше тревожен и загрижен. Но той все пак се беше опитал да се свърже с нея само веднъж. Може би бе отишла на преглед. Възрастните хора често посещаваха лекарските кабинети — знаеше го със сигурност покрай състоянието на баща си.
От гърдите му се изтръгна въздишка. От много гледни точки проблемът изобщо не беше негов. Баща му вероятно вече бе забравил за писмото. Самият той не беше виждал леля си от много години. Тя беше престанала да бъде част от живота му на зрял човек за разлика от детските му години. Тогава я приемаше като втора майка просто защото нямаше как да бъде с първата.
Все още пазеше много спомени от миговете, прекарани с Бетси Саймън. Тя винаги беше насреща, когато се нуждаеше от нещо, което му липсваше в живота. Нещо важно за малките момчета. Нещо, което бащите не предлагат дори когато са наоколо. Но това не се отнасяше до собствения му баща. Той никога не беше наоколо, а вечно зает да командва хилядите бойци, принуждавайки ги да изпълняват не само изискванията на армията, но и лично неговите. Бетси Саймън беше жената, която запълваше тази празнота. И в онези години беше най-важният човек в живота му. С нея споделяше всичко — и поражения, и триумфи. Тя беше отличен слушател. На по-късен етап Пулър започна да осъзнава, че тази жена го съветва толкова изкусно, че той неусетно възприема съветите й като свои собствени хрумвания.
Все още му оставаха няколко дни отпуск. Никой не очакваше да се върне на работа толкова рано. А и не можеше да обърне гръб на проблема.
Нито пък на нея. Това не беше само алтруизъм. Част от него се питаше дали леля Бетси ще може отново да му помогне да намери решение на проблемите си. Не само на този с баща му. На практика не беше споделял с никого какво се бе случило в Западна Вирджиния. Включително и с брат си. Но за разлика от това, което каза на Робърт, той изпитваше нужда да говори за много неща. За съжаление, липсваше слушател, пред когото да може да се отпусне.
Вероятно такъв отново щеше да се окаже леля му.
По всичко личеше, че е готов да тръгне за Парадайз.
7
Много пътища водеха до Парадайз. Пулър избра един полет на „Делта“ през Атланта, който го отведе до регионалното летище на Северозападна Флорида само четири часа и половина след излитането му от Вашингтон. Летището беше построено на държавна земя. Върху нея се намираше и военновъздушната база „Еглин“, която беше сред най-големите в света. Пулър я беше посещавал още като курсант в школата за рейнджъри.
Тази част на Флорида попадаше в централната часова зона, тъй че Пулър премести стрелката на часовника си още докато влизаше в офиса на агенцията за коли под наем „Херц“.
В момента тук беше десет и половина сутринта, което означаваше, че е спестил един час. Температурата на въздуха гонеше трийсет градуса.