— Добре дошли на Емералд Коуст — приветства го жената зад гишето — ниска и набита, с кестенява накъдрена коса, чийто естествен цвят най-вероятно беше сив.
— Аз пък очаквах да чуя „добре дошли в Парадайз“ — подхвърли той.
Жената вдигна глава.
— До там ще стигнете за около четирийсет минути — усмихна се тя. — Опитвам се да го включа в поздравлението си, но едва в двайсет процента от случаите се налага да казвам „добре дошли в Парадайз“.
— Предполагам, че дори раят остарява — кимна Пулър.
— Искате ли кабрио? — попита жената. — Всички, които пристигат тук, предпочитат колите без покрив. Току-що ни върнаха един много красив корвет.
— Не знам — колебливо отвърна Пулър. — Колко струва?
Когато чу цената, той поклати глава.
— Не мога да си го позволя. Армията не ми плаща чак толкова много.
— Военен ли сте?
— Да, постъпих веднага след колежа.
— И моят син е военен. Служи като рейнджър.
— Известно време бях инструктор в Школата за подготовка на рейнджъри, а след това се прехвърлих в Седемдесет и пети батальон във Форт Бенинг и две години по-късно се озовах в Близкия изток.
— Рейнджърите са най-добрите.
— И аз мисля така въпреки мнението на морските пехотинци и тюлените — отвърна Пулър.
Жената замълча за миг, после попита:
— Още ли искате онзи корвет?
— Вече ви казах, госпожо. Бюджетът ми не го позволява.
— А колко можете да платите?
Пулър й каза.
— Бюджетът ви вече го позволява — обяви тя, след като набра нещо на компютъра си.
— Можете ли да го направите?
— Вече го направих — отвърна тя. — Получавате и безплатно джипиес устройство.
— Оценявам жеста ви.
— Аз пък оценявам вас.
Корветът беше златист на цвят и наистина супер. Пулър го изкара на пътя с чувството, че самият той е позлатен.
Пое на юг по магистрала 85, преминавайки край населени места с екзотични имена като Шалимар, Синко Баю и Форт Уолтън Бийч. После се включи в широката като самолетна писта Миракъл Стрип Паркуей и мина покрай остров Окалуса, който също беше част от обширната територия на военновъздушната база „Еглин“. Прекоси някакъв мост, който го отведе в градчето Дестин, продължи на изток и не след дълго пристигна в Парадайз.
Един поглед наоколо му беше достатъчен да разбере защо това малко градче носи име, означаващо рай. Всичко наоколо беше ново и лъскаво, очевидно висока класа, с изглед към океана, наподобяващ пощенска картичка. Направо на плажа се издигаха няколко модерни многоетажни постройки, предлагащи луксозни апартаменти под наем. Непосредствено до тях се намираше живописно пристанище с рибарски лодки, които изглеждаха извадени директно от някоя холивудска продукция. Наоколо имаше шикозни ресторанти и бутици, в които пазаруваха красиви жени. Беше пълно с лимузини, в сравнение с които корветът беше най-обикновена кола. Цялата атмосфера излъчваше недвусмисленото послание „Това тук е уникално кътче, хора“.
Пулър намери свободно място за паркиране, измъкна едрото си тяло от ниската кола с цената на доста усилия, а после бавно се огледа.
Беше с джинси, свободно падаща бяла риза с дълъг ръкав и мокасини на бос крак. Ризата скриваше кобура с пистолет M11 отзад на колана. Служебното му положение на агент в ОКР го задължаваше никога да не се разделя с оръжието си. Но дори без изискванията на устава той би се придържал към това правило.
Така ставаше, когато човек е изпълнявал мисии в Близкия изток. Там носенето на оръжие беше естествено като дишането. Иначе шансовете да оцелееш намаляваха драстично.
Слънцето продължаваше да се изкачва в небето. Беше горещо, но свежият бриз успяваше да пресуши капките пот, избили по челото му. Покрай него минаха няколко млади дами с добре оформени почти голи тела, които го удостоиха с продължителни погледи. Бяха преметнали на рамо чанти на „Кейт Спейд“ и „Ермес“ и потракваха с високите токчета на сандалите си „Джими Чу“.
Той обаче не реагира. Все още беше в отпуск, но това не означаваше ваканция. Появата му тук беше свързана с частна, но съвсем конкретна мисия.
Събу си обувките и се насочи към плажа, който беше само на няколко крачки. Никъде другаде не беше виждал толкова бял и ситен пясък. В Близкия изток беше различен — по-едър и груб. Или може би му се бе сторило така, защото именно върху онзи пясък враговете се бяха опитали да го ликвидират с всевъзможни оръжия — пистолети, пушки, самоделни бомби, а дори и с голи ръце. Тези неща пречеха на човек да оцени дадено място.