— Наистина ли ще ме арестувате?
— А ти не проникна ли с взлом в тази къща? — раздразнено реагира дебелото ченге.
— Влязох да проверя какво става с леля ми.
— А защо не се обади в полицията, след като си бил толкова загрижен? — засече го Ландри. — Щеше да бъдеш надлежно информиран.
— Може би имаш право, но аз просто не работя по този начин.
— Това означава ли, че армията си позволява лукса да оставя хората си да правят каквото си искат? — изръмжа Хупър. — Нищо чудно, че ни съсипват от данъци!
— Дори армията признава правото на отпуск на своите служители, полицай Хупър — не му остана длъжен Пулър.
— Колата ти остава тук — отсече Ландри. — Ще пътуваш в нашата, но без белезници и без четене на правата.
— Благодаря — кимна Пулър, но не пропусна да отбележи мрачния поглед на жената към колегата й.
— Това обаче ще се промени на мига, ако се окаже, че историята ти не се връзва — хладно го предупреди тя.
— Напълно справедливо — кимна той. — Но след като се уверите в моята легитимност, ще искам да видя тялото на леля ми. — След тези думи тръгна към патрулката и подхвърли през рамо: — Хайде, да вървим.
Двойката полицаи бавно го последваха.
11
Полицейският участък на Парадайз се намираше на две преки от брега на океана. Сградата беше двуетажна, наполовина облицована с камък, с покрив от оранжеви плочки и две палми отпред. Беше почти залепена за един хотел от веригата „Риц-Карлтън“ и приличаше по-скоро на кънтри клуб, отколкото на място, където ченгетата получават нарядите си и тръгват да преследват престъпниците със своите патрулни коли.
Пулър слезе от колата и бавно се огледа.
— Нарочно ли сте избрали това място? — подхвърли към Хупър той. — Може би за да сте близо до криминалните елементи, които обитават района?
Дебелото ченге се направи, че не го чува, хвана го за лакътя и го побутна към вратата на участъка. Вероятно все още беше с впечатлението, че води арестант, на когото липсват единствено белезниците и ехото от прочетените права в главата.
Отвътре сградата изглеждаше почти като отвън. Чиста, подредена, с качествено обзавеждане. Фактически Пулър за пръв път в живота си виждаше толкова подреден полицейски участък. Служителите, обитаващи прецизно разположените офиси, почти не им обърнаха внимание. Дрехите им бяха старателно изгладени и чисти, без нито едно петънце и изглеждаха скроени от някой стар, отдавна оттеглил се в пенсия майстор-шивач. Не звъняха телефони, никой не крещеше за адвоката си, твърдейки, че е невинен. Липсваха и отказващи да сътрудничат арестанти, които драйфат на пода. В коридора нямаше вмирисани на пот тлъсти ченгета, търсещи начин да получат миокарден инфаркт с помощта на стандартния автомат за шоколад и газирани напитки.
Гледката беше толкова необичайна, че Пулър се огледа за скрита камера и сериозно се замисли дали не е станал жертва на някаква нелепа шега.
Секунди по-късно се овладя, погледна крачещата до него Ландри и промърмори:
— Никога досега не съм виждал подобен участък.
— Какво му е различното? — учудено попита тя.
— Случвало ли се е да попадаш и в други?
— Да, в няколко.
— Този е различен, повярвай ми. Почти се огледах за портиер на входа, който да ме настани на бара за едно питие, преди да изиграя партия голф на девет дупки. При положение че изобщо не играя голф.
Пръстите на Хупър се впиха в лакътя му.
— Просто разполагаме с работеща данъчна система — изръмжа той. — Това проблем ли е за теб?
— Не съм казал, че е проблем. Само се учудвам, защото тук е различно.
— Може би останалите трябва да следват нашия пример — натъртено рече Хупър. — Според мен постъпваме правилно, защото парите трябва да осигуряват по-добър живот на всички.
— Да, бе. При следващото ми посещение в Кабул непременно ще запозная тамошните колеги с твоите възгледи.
— Имам предвид Съединените американски щати, а не някоя задръстена държава, където говорят шантави езици и си въобразяват, че пикливите им божества са по-добри от нашия Господ Бог.
— Това ще го запазя за себе си — отвърна Пулър.
— Хич не ми пука какво ще правиш.
Пулър направи опит да освободи лакътя си от хватката на Хупър, но той го държеше здраво. Сякаш пръстите му бяха магнит, а ръката на пленника беше от желязо. Разбира се, правеше всичко това с единствената цел да го ядоса. Само чакаше някаква реакция, за да го вкара в килията и по този начин да нанесе сериозни поражения на предстоящото разследване около смъртта на леля му.