— Тук някъде ли живееш? — попита го на английски Пулър.
— Sí — кимна момчето и махна към една къща вляво: — Mi casa.
— Как се казваш?
— Диего.
— Здрасти, Диего. Аз съм Пулър.
Стиснаха си ръцете.
— Предполагам, че познаваш Парадайз много добре…
— О, да, познавам го — отвърна момчето. — Винаги съм живял тук.
— С майка си и баща си, предполагам?
— No. Con mi abuela.
Отглежда го баба му, помисли си Пулър.
— Искаш ли да изкараш малко пари?
Диего закима толкова енергично, че кестенявите му къдрици започнаха да подскачат.
— Sí. Me gusta el dinero.
Пулър му подаде банкнота от пет долара, измъкна джиесема си и му показа снимката на крайслера.
— Искам да внимаваш за тази кола — рече той. — Не се приближавай до нея, не говори с хората вътре, не я зяпай открито. Ако можеш, запиши ми останалата част от регистрационния номер и запомни хората, които са в нея. Разбираш ли? Entiendes?
— Sí.
Пулър протегна ръка и хлапето я разтърси. На един от пръстите му имаше масивен сребърен пръстен с гравирана лъвска глава.
— Хубав пръстен — отбеляза Пулър.
— Подарък ми е от mi padre.
— Скоро пак ще се видим, Диего.
— Но как ще те намеря? — погледна го с недоумение момчето.
— Нямаш грижа. Аз ще те намеря.
19
Имотът беше един от най-внушителните на Емералд Коуст, обхващащ четирийсет декара първокласна брегова ивица с невероятна гледка към залива. Цената му беше далеч по-висока от обединения годишен доход на хиляда представители на така наречената „средна класа“.
Той неуморно буташе моторните косачки, а след това събираше окосената трева и другите отпадъци в големи чували, които товареше на чакащите зад къщата камионетки. Превозните средства на ландшафтната фирма нямаха право да влизат в имението през главния портал и безупречно павираната алея, която свършваше пред къщата. Мястото им беше на асфалтирания заден двор.
Тук имаше два басейна — единият с олимпийски размери, а другият с красива овална форма. Великолепието на терена можеше да се сравнява единствено с красотата на вътрешното оформление на голямата резиденция с площ от над 3000 квадратни метра, плюс още 2000, разпределени между няколко спомагателни сгради, включително постройка между басейните, къща за гости, спортна зала, киносалон и помещения за охраната.
Той видя как една от камериерките излиза навън, за да получи някакъв пакет от куриера на ФедЕкс, когото също бяха пропуснали през задния вход. Беше латиноамериканка, облечена в старомодна униформа с бяла престилчица и черно боне на главата. Имаше слаба, но добре оформена фигура, красиво лице и разкошна тъмна коса.
В края на дългия пристан, навлизащ дълбоко във водите на залива, беше закотвена осемдесетметрова яхта с хеликоптерна площадка.
Той работеше здраво. Гърбът му беше подгизнал от пот, очите му смъдяха. Не спираше за почивка като останалите работници, които час по час отскачаха до сянката на близкия навес да пият вода. Но за това имаше основателна причина — неуморната работа му позволяваше достъп до почти всички части на терена. Отделните сгради бяха запечатани в главата му като на шахматна дъска, по която можеше да размества пионките според различните сценарии.
Разположението на охраната привличаше голяма част от вниманието му. През деня тя се състоеше от шестима души — очевидно отлични професионалисти, умеещи да работят в екип. Всички бяха добре въоръжени, наблюдателни и лоялни към своя работодател. Казано иначе, слабостите в работата им бяха много малко.
Предполагаше, че нощното дежурство се поема от още половин дузина професионалисти, а може би и повече — по простата логика, че тъмнината увеличаваше риска от нападение.