— Имаш предвид Америка, нали?
— Не знам как е на други места.
— На кого е поверено това разследване? — смени темата Пулър.
— Ще го поеме лично началник Бълок. Той познава семейството.
— Бива ли го като следовател?
— Той е началникът, за бога!
— Не отговори на въпроса.
— Е, надявам се, че скоро ще разберем — отвърна с въздишка тя.
— Дано — каза Пулър.
23
Седнал на един шезлонг, Пулър наблюдаваше как Ландри и още един полицай разпъват жълтата полицейска лента около местопрестъплението, използвайки забити в пясъка метални колове.
Двайсетина минути по-късно се случи това, което очакваше — появи се лек автомобил волво, от който слезе около петдесетгодишна жена с къса посивяла коса. Беше с бяла блуза без ръкави, синя пола до коленете и сандали. На шията й висяха очила, окачени на тънка верижка. Жената носеше черна лекарска чанта.
Доктор Луиз Тиминс, съдебният лекар. Изглеждаше забързана и разстроена. Насочи се право към полицейската лента, която Ландри мълчаливо повдигна. Шмугна се под нея и тръгна към синьото платнище, до което я чакаше Бълок. Размениха няколко думи, после Тиминс повдигна платнището и изчезна зад него. Пулър прекрасно знаеше, че гледката и вонята под нагорещената материя едва ли ще бъдат от най-приятните.
В такива случаи най-добрата реакция е дълбокото дишане, което постепенно притъпява обонянието.
По неговия часовник изтече точно половин час, преди Тиминс отново да излезе на слънце. Изглеждаше леко замаяна и доста по-разстроена от преди. Може би е познавала покойника, помисли си Пулър. Разбира се, ако тялото беше само едно.
Жената каза няколко думи на Бълок, който усърдно си ги записа в бележника.
Пулър я изчака да напусне оградения периметър и я пресрещна.
— Доктор Тиминс?
Тя вдигна глава. Наложи се доста да извие врат, защото беше нисичка, под метър и шейсет.
— Да?
— Аз съм Джон Пулър. Чухме се по телефона.
— Аха, случаят с леля ви. — Не изглеждаше доволна от срещата им на това място. — Мислех да ви се обадя, че ще закъснея, но после ми предадоха новината за това тук и просто забравих.
— Няма проблем — отвърна Пулър. — Ако искате, ще отложим този разговор. Едва ли сте очаквали това, което се случи на плажа.
След тези думи Пулър се възползва от паузата, през която жената ровеше в дамската си чанта за ключовете на волвото, и внимателно я огледа. Отблизо изглеждаше бледа, вглъбена в себе си и малко нервна.
— Наистина не го очаквах — мрачно кимна тя. — Буквално съм съсипана.
— Някой, когото сте познавали?
— Какво ви кара да мислите така? — остро попита тя.
— Изглеждате доста по-разстроена от нормалното състояние на медик, който се е натъкнал на труп. Дори и ако той е престоял във водата повече от нормалното.
— Срещите със смъртта никога не са лесни.
— Но вие сте и съдебен лекар. Виждали сте трупове във всички възможни състояния. Освен това живеете и работите в град на морския бряг и това едва ли е първият удавник, на който се натъквате.
— Не желая да обсъждаме тази тема.
— Разбира се. И аз нямам желание да ви губя времето. Кога ви е удобно да се срещнем, за да поговорим за леля ми?
Тя погледна часовника си.
— С удоволствие бих ви поканил на вечеря — бързо подхвърли Пулър. — Разбира се, ако имате апетит.
Тя извърна поглед към синьото платнище.
— Не, благодаря. Сега не мога да сложа и залък в уста. — Помълча малко и добави: — Но малко джинджифилова бира със сигурност ще се отрази добре на стомаха ми.
— Няма проблем. Кафенето, в което щяхме да се срещнем, е на няколко пресечки оттук. Пеша ли ще отидем или с колите?
— По-добре с колите. В момента краката ми не са много стабилни.
Разделиха се и всеки се насочи към своето превозно средство. С крайчеца на окото си Пулър забеляза, че Бълок и Ландри ги зяпат. Началникът на полицията изглеждаше ядосан, а Ландри — просто любопитна.
Срещнаха се на паркинга пред кафенето, оставиха колите и влязоха. Заведението се оказа претъпкано, но все пак успяха да намерят една свободна маса близо до вратата.
Тиминс наистина си поръча джинджифилова бира, а Пулър — кока-кола. Минаваше седем вечерта, но температурата на въздуха си оставаше около трийсет, а морският бриз беше затихнал.