— Какво друго можете да ми кажете?
— Страхувам се, че това е всичко. Разбирам, че ви звучи безсмислено, но нещастните случаи съществуват.
— Така е.
Но ако е било нещастен случай, защо ме следят някакви типове с крайслер, запита се той.
Причина за тази мисъл беше появата на въпросния крайслер, който мина покрай кафенето и спря на паркинга редом с неговия корвет. Страничното стъкло се плъзна надолу. Блесна светкавица. Бяха му направили снимка. След миг колата потегли и изчезна, преди Пулър да успее да се втурне към паркинга.
— Добре ли сте, агент Пулър? — разтревожено попита лекарката.
— Всичко е наред — отвърна той и отново фокусира поглед върху лицето й.
— Надявам се, че успях да разсея подозренията ви относно смъртта на леля ви — добави тя.
— Мисля, че сега подозренията ми са повече от уместни.
24
Телефонът му звънна в момента, в който напускаше кафенето.
— Пулър — натисна бутона той.
— Обажда се Грифин Мейсън, господин Пулър. Пожелали сте да поговорим за леля ви.
— Точно така. Възможно ли е да се срещнем тази вечер, или ви е късно?
— Елате в кантората. Аз все още съм тук. Знаете ли адреса?
— След двайсет минути съм при вас.
Корветът взе разстоянието за осемнайсет. Кантората на Мейсън се оказа в някогашен жилищен квартал, който постепенно се беше превърнал в нещо като средище на малкия бизнес. Мястото се намираше само на две преки от крайбрежния булевард, което означаваше, че земята със сигурност струва повече от сградите върху нея. Но това правило важеше за почти всички жилищни сгради, построени върху тясната ивица земя между залива Чоктахачи от север и Мексиканския залив от юг. На циментираната алея беше паркиран последен модел инфинити купе.
Входната врата беше отворена и Пулър влезе в малка приемна, която обаче се оказа празна. Сътрудникът или сътрудниците на адвоката отдавна си бяха отишли.
— Господин Мейсън? — подвикна той.
Нисък отпуснат мъж се появи от една врата в дъното на приемната. Беше облечен с раиран панталон с тиранти и бяла колосана риза с навити ръкави. Имаше къса сивееща брада, а стъклата на очилата му бяха с толкова висок диоптър, че приличаха на дъната на бутилки от кока-кола.
— Господин Пулър?
— Аз съм.
— Заповядайте.
Настаниха се в кабинета на Мейсън, който беше с кожени кресла и скъпа ламперия в тъмен цвят. Етажерката до стената се огъваше под тежестта на огромно количество юридическа литература, а папките с дела бяха разпръснати навсякъде, включително и върху бюрото, на което имаше и компютър.
— Изглежда, се радвате на добър бизнес — подхвърли Пулър.
— Откровено казано, адвокатите, занимаващи се със завещания и наследства във Флорида, нямат нищо общо с бизнеса. Достатъчно е да имат пулс и някакво понятие от законите. Средната възраст на клиентите ми е седемдесет и шест години и непрекъснато прииждат нови. Налага се да отказвам на повечето от тях, въпреки че още преди две години си наех помощник. Ако нещата продължават по този начин, вероятно ще се наложи да наема още един адвокат.
— Всеки би искал да има такива проблеми — усмихна се Пулър. — Какво ще ми кажете за моята леля?
— Преди това искам да приключим с една дребна формалност. Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?
Пулър извади картата си за самоличност и му я показа.
— Леля ви говореше много хубави неща за вас — усмихна се адвокатът.
— Не бяхме се виждали доста време — отвърна Пулър и усети как отново го обзема чувство за вина.
— Явно това не е променило дори на йота възхищението й от това, което правите.
— Аз съм обикновен войник.
— Не бъдете толкова скромен, агент Пулър. Аз никога не съм служил, но баща ми е участвал във Втората световна война. От леля ви научих за многобройните ордени и медали, с които сте били награждаван. Много впечатляващо.
Откъде ли е разбрала леля му, запита се Пулър. Със сигурност не от баща му. Старецът нямаше никаква представа за живота на синовете си.
— Опитах се да й звънна по телефона веднага след като баща ми получи писмото й. Никой не вдигна. Тогава не ми направи впечатление. А след това разбрах какво се е случило. Леля ми е имала и помощница — някакво момиче на име Джейн Райън.