На вечеря хапна малко и изпи чаша студен чай. Апетитът й отдавна не беше както някога. Задряма малко след като се настани пред телевизора. Когато се събуди, имаше чувството, че не знае къде се намира. Тръсна глава да прогони замайването и реши, че е време да си ляга. Тръгна към спалнята, опирайки се на проходилката. Възнамеряваше да поспи няколко часа, а след това да стане и да започне нормалните си занимания за деня. Животът не й предлагаше нищо друго.
Усети някакво движение зад себе си, но дори не успя да се разтревожи.
Това беше последният спомен на Бетси Пулър Саймън.
Движението на някаква сянка зад гърба й.
Няколко минути по-късно в задния двор се разнесе силен плясък.
4
И този път той успя. Направи още няколко широки загребвания и краката му най-после докоснаха дъното.
Късметът му проработи около два часа след бягството от платформата, когато беше прибран от малко рибарско корабче. Не го питаха нищо. Дадоха му храна и вода, а след това го информираха за точните си координати. Това му позволи да получи доста по-ясна представа за местоположението на платформата в Залива. Не можеше да забрави пленниците, които бяха наблъскани в металните клетки. Те нямаше да бъдат там при евентуалното му завръщане, но на тяхно място щеше да има други.
Обясниха му, че рибарското корабче няма да го закара чак до брега, но ще го остави достатъчно близо. После бавно продължиха пътя си, тласкани от уморено пърпорещия двигател. Той се зае да им помага в тежката работа просто за да се отблагодари за спасението. Нямаше как да го откарат максимално близо до крайната му дестинация, тъй като трябваше да работят.
Възхитени от неизчерпаемата му сила, рибарите неохотно се разделиха с него.
Показаха му накъде да плува и го снабдиха с подходящ за габаритите му спасителен пояс. Той скочи и пое към сушата.
Обърна се точно навреме, за да зърне как един от тях се прекръства. После главата му се изпразни от всякакви мисли. Единствената му цел беше да стъпи на твърда земя.
Когато най-после стигна до брега, мускулите му се бяха превърнали в болезнени топки. Най-много го измъчваше обезводняването. В продължение на часове беше заобиколен от вода, но умираше от жажда. Проблеми му създаваха и морските обитатели, които методично го хапеха. Поединично не бяха кой знае каква заплаха, но в крайна сметка оставиха по ръцете и краката му безброй порязвания и малки ранички. След побоя от пазачите и скока от платформата главата и раменете продължаваха да го болят, както и ожуленото му отекло лице.
Но беше жив.
Най-накрая бе стъпил на твърда земя.
Преодоля пенливите гребени на последните вълни под прикритието на мрака и стигна до снежнобелия пясък на Емералд Коуст, Флорида. Огледа бреговата линия и в двете посоки, търсейки евентуални любители на нощното къпане. Но наоколо беше безлюдно и той с облекчение се просна по гръб. Напълни гърдите си със свеж въздух и се втренчи в небето, обсипано с милиарди ярки звезди. Парадайз беше градче с безкрайни плажове, чийто център се намираше почти на пясъка. Западно от него се простираше централната бизнес зона. Той лежеше на няколко метра от дъсчената пешеходна алея, която в този късен час беше пуста.
Благодари на Бог за щастливото си избавление. За рибарското корабче, което го беше прибрало след часове изтощително плуване. Какво друго, ако не Божието благоволение, му беше помогнало насред безбрежната шир на Мексиканския залив? Дори акулите не го закачаха, а това си беше истинско чудо. Явно Бог беше чул молитвите му. Не можеше да е иначе.
Похитителите не тръгнаха да го търсят. Без съмнение отново благодарение на молитвите.
Слава богу, че и плажът беше пуст. Всъщност не съвсем.
Бог вероятно се бе разсеял.
Мъжът вдигна глава, доловил приближаващи се гласове.
После се просна по корем и започна да зарива в пясъка двуметровото си тяло, тежащо сто и трийсет килограма. Искаше час по-скоро да се слее с белите кристалчета, върху които през цялата година хора от различни краища на света се печаха на слънце.
Съдейки по гласовете, приближаващите бяха двама. Мъж и жена.
Той предпазливо вдигна глава и напрегна поглед в тяхна посока. Разхождаха се сами. Отново благодарение на молитвите. Ако водеха куче, досега щеше да го е надушило.
Нямаше да реагира, преди да го видят. Ако това все пак се случеше, може би щяха да го вземат за човек, който си лежи на плажа и се наслаждава на прекрасната нощ. Надяваше се да остане незабелязан. Или в противен случай хората да не се паникьосат. Даваше си ясна сметка, че след тежкото и продължително изпитание в морето изглежда ужасно.