Артър Кларк
„Забравя ли те, моя Земя…“
Когато Марвин навърши десет години, баща му го поведе по дългите кънтящи коридори, водещи към администрацията и енергийния пункт. Отминаха ги и достигнаха най-горното равнище, където се оказаха сред бързоразвиващата се растителност на фермите. Марвин хареса това място. Приятно бе да наблюдаваш големите гъвкави растения, устремили се към слънчевите лъчи, които се просмукваха до тях през пластмасовите куполи. Тук се долавяше уханието на живот, което започна да събужда някакъв неизразим копнеж в сърцето му. Тук въздухът бе различен. Не приличаше на сухия хладен въздух на жилищните етажи, пречистен от всички ухания и бегло намирисващ на озон. Пожела да остане там малко повече време, но баща му не му позволи. Продължиха по-нататък и достигнаха входа на обсерваторията, която никога не бе посещавал. Не се задържаха и там и Марвин с нараснала възбуда осъзна, че в маршрута им бе останала една единствена възможна цел. За пръв път в живота си щеше да излезе Навън.
В големия хангар имаше десетина машини с широки гуми и херметизирани кабини. С тях се осъществяваше придвижването по повърхността. Пристигането на Марвин и баща му очевидно не бе неочаквано, тъй като веднага ги отведоха към малката патрулна кола, паркирана до огромната кръгла врата на въздушния шлюз. Марвин се настани в тясната кабинка, след което баща му включи двигателя и провери изправността на колата. Вътрешната врата на шлюза се отвори и сетне се затвори подир тях. Налягането постепенно спадна до нулата и ревът на мощните въздушни помпи престана да се чува. След това светна знакът „Вакуум“, отвори се външната врата на шлюза и Марвин видя местността, която дотогава никога не беше посещавал.
Разбира се, бе я виждал на множество фотографии. И поне сто пъти — на телевизионния екран. Сега обаче тя се простираше наоколо, огряна от свирепото слънце, бавно пълзящо по въгленочерното небе. Погледна в западна посока, встрани от заслепяващото великолепие на слънцето, и видя звездите. Бяха му говорили за тяхното съществуване, но никога не бе повярвал напълно в него. Гледа ги дълго време, като се удивляваше, че могат да бъдат толкова мънички и същевременно, толкова ярки. Бяха малки точици от неподвижна светлина. Марвин внезапно се сети за песничката, която веднъж бе прочел в една от книгите на баща си.
Самият Марвин знаеше какво представляват звездите. Само глупак би могъл да си зададе такъв въпрос. Какво обаче означаваше това „примигване“? Та нали още от пръв поглед се виждаше, че звездите светят с неизменна и немигаща светлина? Отказа се да намери отговор на загадката, тъй като вниманието му бе привлечено от обкръжаващата го местност.
Движеха се по равнината със скорост от около сто мили в час и огромните широки гуми изхвърляха зад тях струйки прах. Селището вече не се виждаше. През няколкото минути, докато бе наблюдавал звездите, неговите куполи и радиоантени се бяха оказали отвъд хоризонта. При все това наблизо забеляза други свидетелства за човешко присъствие. На миля пред себе си Марвин видя съоръжения със странни форми, обградили входа на една мина. Отвреме навреме от тумбестите комини излизаше облаче пара, което веднага се разпръсваше.
Само за миг отминаха и мината. Баща му караше бързо, умело и безгрижно и през главицата на детето премина странна мисъл — стори му се, че неговият родител иска да избяга от нещо. След няколко минути достигнаха края на платото, върху което бе изградено селището. Появи се почти отвесен скат, чийто долен край се губеше в сенките. Пред тях, докъдето се простираше погледът, имаше неравна пустош, образувана от кратери, планински зъбери и падини. Хребетите, осветени от слънцето, наподобяваха огнени острови в море от мрак. Над тях сияеше немигащата светлина на звездите.
Марвин реши, че не е възможно да се продължи по-нататък, но се оказа, че греши. Сви юмруци, когато колата излезе на ската и започна едно дълго спускане. Сетне забеляза, че се движат по едва видима следа, и се поотпусна. Очевидно, и други хора бяха преминавали по този път.
Нощта настъпи внезапно, след като прекосиха линията на сенките и слънцето се скри зад платото. Включиха се двата фара, които осветиха със синьо-бяла светлина скалите пред тях, така че почти не се наложи да намалят скоростта. Няколко часа пътуваха през долини и покрай подножията на планини, чиито върхове сякаш докосваха звездите. Понякога, когато преминаваха през възвишения, отново за кратко време се озоваваха под слънчевите лъчи.
От дясната страна на колата се оказа сбръчкана и прашна равнина, а от лявата — огромна планина, чиито върхове се губеха във височините. Реши, че тази местност не е била посещавана от хора, но след малко преминаха покрай останките на смачкана ракета. До нея имаше каменна пирамида, увенчана с метален кръст.