Марвин остана с чувството, че планината е безкрайна, но след часове те се озоваха сред поредица от малки хълмчета. Продължиха пътя си по една ниска долина, образуваща дъга в подножието на отдалечената част на планините. През това време Марвин бавно осъзна, че в пространствата пред тях ставаше нещо странно.
Слънцето отдавна се бе скрило зад хълмовете откъм дясната им страна и долината трябваше да е потънала в пълен мрак. При все това, бе осветена от студено бяло сияние, проникващо иззад зъберите. После отново излязоха на една открита равнина и източникът на сиянието се разкри пред тях с цялото си великолепие.
След като двигателите бяха изключени, в малката кабинка настъпи тишина. Чуваха се само тихият шепот на кислородния апарат и пукота, издаван от изстиващите външни стени на колата. Огромният сребърен полумесец, плуващ ниско над далечния хоризонт и осветяващ цялата местност с бисерна светлина, не излъчваше никаква топлина. Сиянието бе толкова впечатляващо, че изминаха минути, преди Марвин да се реши да приеме предизвикателството и да погледне неговия източник. След малко започна да различава контурите на континентите, неясните граници на атмосферата и белите острови, образувани от облаците. Дори от това разстояние успя да забележи отражението на слънчевите лъчи в полярните ледове.
Бе прекрасно, и той успя да поеме тази красота в сърцето си въпреки космическата пропаст, която го отделяше от нея. Там, в този сияен полумесец, се намираха всичките чудеса, които той никога не бе познавал — изяществото на залеза, стонът на морските вълни, обливащи покрити с камъчета брегове, равномерният шум на дъжда и ленивите снежинки, покриващи земята. Тези и хиляди други неща представляваха негово законно наследство, но му бяха известни единствено от книгите и от старите записи. Мисълта за това го изпълни с копнеж и се почувствува изгнаник.
Защо не можеха да се завърнат? Та всичко изглеждаше толкова мирно под движещите се облаци. След малко Марвин, чиито очи вече привикнаха към сиянието, забеляза, че тази част от диска, която следваше да е потънала в мрак, излъчваше зловеща фосфоресцираща светлина. Едва тогава съобрази, че наблюдава погребалния огън на един свят, изпепелен от радиоактивността. На четвърт милион мили от него все още се виждаше мъждукането на умиращите атоми, постоянно напомняне за гибелното минало. Щяха да изминат векове, преди то да изчезне и замлъкналият и опустял свят отново да се запълни с живот.
В този миг баща му започна да говори и разказа историята, която Марвин дотогава бе възприемал не по-различно от приказките. Бе чул много неща, които така и не разбра. Беше се оказало не по силите му да си представи сияйния многоцветен живот на планетата, която никога не бе виждал. Не успя да разбере и какво представляваха силите, които в крайна сметка я бяха разрушили, като по този начин селището, благодарение на своята отдалеченост, се бе превърнало в единствената оцеляла нейна част. Успя обаче да почувства болката на последните й дни, когато селището най-сетне разбрало, че никога повече няма да види пламъците от дюзите на снабдителните кораби, носещи дарове от дома. Една по една земните радиостанции прекратили предаванията си, светлините на градовете по-мътнели и после угаснали, докато жителите на селището разбрали, че вече са сами. Че са останали в плен на самота, непозната дотогава на нито един човек, и че бъдещето на расата им е в техните ръце.
Последвали дълги години на отчаяние и на мъчителна битка за оцеляване в един жесток и враждебен свят. Битката била спечелена макар и със сетни усилия. Мъничкият оазис, изпълнен с живот, успял да се защити от най-лошото, което можела да му стори природата. Оставено обаче без цел, без бъдеще, което да може да изгради, селището щяло да загуби волята си за живот, и нито машините, нито науката, нито уменията на неговите обитатели щели да бъдат в състояние да го спасят.
Марвин най-сетне проумя целта на това пътешествие. Самият той никога нямаше да се разхожда по бреговете на реките на загубения легендарен свят или да чуе тътена на гръмотевиците зад закръглените му хълмове. Някой ден, обаче — кога ли — децата на неговите деца щяха да се завърнат, за да получат своето наследство. Ветровете и дъждът щяха да отнесат отровите от изпепелените земи в морето, в чиито глъбини те щяха да се обезсилят, докато изгубят способността си да вредят на живите същества. Сетне големите кораби, разположени върху тукашните тихи и прашни равнини, щяха да дочакат своя час и да полетят още веднъж в Космоса, по пътя, водещ към дома.