— Да. Опитай. Моля те!
Страхувах се отново да пускам в действие мощта на Колелцето, докато Кергма работи с тази твар, за да не изкривя изчисленията му. С меча и пръстена в готовност, продължих да отстъпвам назад. Забулените полека се оттегляха заедно с мен.
„Смъртоносно равновесие — обади се Кергма най-сетне. — Това е прекрасно жизнено уравнение. Сега използвай играчката си да го спреш!“
Отново замразих гизелата с Колелцето. Песента на Забулените не замлъкваше.
След известно време Кергма продължи:
„Има оръжие, което може да го унищожи при правилните обстоятелства. Трябва да го потърсиш обаче. Става дума за усуканото острие, което си размахвал и преди. Виси на стената в бар, където веднъж пихте с Люк“.
— Ворпълския меч? — уточних аз. — Той ли е способен да я убие? „Парче по парче и при съответните обстоятелства“
— А знаеш ли какви са те?
„Изчислил съм ги.“
Стиснах оръжието си и отново ударих гизелата със силата на Колелцето. Тя изпищя и застина. Тогава захвърлих меча си и се протегнах — далеч-далеч през Сенките. Отне ми доста време да намеря търсеното и се наложи да преодолея нечия съпротива, тъй че добавих силата на пръстена към своята собствена и тогава оръжието се появи. В ръцете ми отново се озова сияйният, усукан Ворпълски меч.
Пристъпих към гизелата, за да нанеса удар с него, но Кергма ме спря. Тогава за пореден път ударих тварта със струя от енергията на Колелцето.
„Не е така. Не е така.“
— Тогава как?
„Нуждаем се от дайсънова вариация на огледалното уравнение.“
— Покажи ми!
Около мен, гизелата и Кергма от всички страни заизникваха огледални стени. Ранда остана отвън. Издигнахме се във възуха и се понесохме към центъра на сферата.
Отраженията ни бяха навсякъде.
„Сега. Но не й позволявай да докосва стените!“
— Запази уравнението! Може да ми се прииска да допълня нещо, тъй и тъй разполагаме с него!
Ударих замаяната гизела с Ворпълския меч. Отново се чу звън и тя остана невредима.
„Не! — обади се Кергма. — Почакай да се разтопи.“
Така че почаках тя да се раздвижи. Което означаваше, че също така се възстановява и способността й да ме напада. Животът не е лесно нещо. Все още чувах отгласите на песента отвън.
Гизелата се възстанови доста по-бързо, отколкото очаквах. Все пак замахнах и отсякох половината от главата й, която сякаш се разпадна на ивички — тънички образи, които след това се разлетяха във всички посоки.
— Калуу! Калай! — провикнах се, ударих я отново и отрязах дълго парче плът от десния й хълбок, при което се повтори същият фокус с избледняването и разпада. Гизелата отново ми се нахвърли и аз я резнах пак. Ново парче се отдели от гърчещото се тяло, пак по същия начин. Когато конвулсивните тръпки подмятаха туловището й към стените, незабавно й преграждах пътя с меча си, изблъсквах я към центъра и продължавах да я режа на филийки.
Отново и отново гизелата ме нападаше или се опитваше да стигне до стената. Всеки път моят отговор бе един и същ. Но тя не искаше да умира. Рязах я, докато от тварта не остана само гърчещо се чуканче от опашката.
— Кергма — обадих се тогава, — изпратихме в безкрая по-голям част. Дали ще успееш да обърнеш уравнението наобратно? Тогава с помощта на Колелцето ще намеря достатъчна маса, с която да създадеш за мен друга гизела, която да се върне при изпращача на тази и да гледа на тази личност като законна плячка.
„Мисля, че ще се получи — отвърна Кергма. — Предполагам, оставил си това последно парче, за да похапне новата?“
— Да, това имах предвид.
Речено — сторено. Когато стените се отвориха, новата гизела — черна, с червена и жълта ивици — се триеше в глезените ми като котка. Песента замлъкна.
— Върви и намери Тайния — наредих аз. — И му предай съобщението.
Гизелата се засили, навлезе в една крива и изчезна.
— Какво си направил? — попита ме Ранда.
Разказах й.
— Сега Тайният ще те счита за най-опасния сред съперниците си — отбеляза тя. — Ако оцелее. И най-вероятно ще удвои усилията си срещу теб както по лукавство, така и по жестокост.
— Чудесно! — кимнах аз. — Точно на това разчитам. Ще ми се да провокирам открито противопоставяне. А и вероятно няма да се чувства в безопасност в твоя свят, като не знае откъде може да му налети следващата тръгнала на лов гизела.
— Вярно е — промълви тя. — Ти бе мой рицар! — и ме целуна. Точно в този миг от нищото изникна лапа и сграбчи меча, който все още държах. Втората лапа размаха пред носа ми две хартиени бланки. След това топъл глас оповести:
— Продължаваш да отмъкваш меча назаем без разписка! Моля те, подпиши се поне сега, Мерлин! Втората бланка е за предишния път.