Шеленков, Алберт Алексеевич. В книгата на Дж. Барън „КГБ. 1974“ е споменат като шпионин — работил е в Гана през 1966 година. Сега живее в Швейцария, директор е на фирмата Stahel Hardmeyer. Освен това представлява международните корпорации IKEA и Reynolds Tobacco в Русия. Подозиран е в контрабанда и финансови машинации. Има сведения за връзката на Шеленков с международния аферист Рудолф Ритгер от франкфуртската компания SPAG, арестуван за пране на пари от наркосделки. А Ритгер на свой ред се прочува с това, че е „делови партньор“ на Г. Греф и дори на самия Путин (когато е бил дребен чиновник). Фирмата на Шеленков Stahel Hardmeyer се занимава с производство на текстил, има филиал и в Узбекистан, откъдето купува памук. Един от най-разпространените начини за транспортиране на хероин от Средна Азия са вагоните с памук. Суровият памук има остър мирис и нито едно куче не може да надуши наркотика.
Шчеголев, Олег Александрович, роден през 1962 година. През 1984 завършва международния факултет в Московския финансов институт (МФИ). Служи в ПГУ на КГБ. В края на 90-те години навлиза в бизнеса с нефт. През 2000 година става началник на управлението за добив на компанията „Сибнефт“ (на Абрамович). От юни 2001 е в съвета на директорите на дъщерното предприятие „Оренбургнефт“. През май 2002 година е назначен за изпълнителен директор на ОАО „Славнефт“, когато Абрамович си присвоява тази компания. Шчеголев влиза и в борда на директорите на други компании от империята на Абрамович (ОАО „Красноярская ГЕС“ „Варюганнефт“).
Якунин, Владимир Иванович. Роден е през 1948 година, в разузнаването е от 1977. От 1985 до февруари 1991 година работи във Виена (Австрия) под чадъра на Комитета за мирно използване на космическото пространство. От април 1991 година се занимава с бизнес, с „привличане на чуждестранни инвестиции“ и други подобни. Едновременно с това влиза в борда на директорите на банка „Русия“. Във всички тези дейности Якунин си сътрудничи тясно с Путин (бил е почти негов съсед по вила). По-късно Якунин работи при Патрушев в Главното контролно управление. През ноември 2002 година го назначават за заместник-министър на транспорта, отговаря за морските пристанища. Тъй като основните природни богатства на Русия се изнасят по море, мафията е поверила на Якунин много отговорен пост… През 2002 Якунин става първи заместник-министър на транспорта, а през 2005 година — и министър.
Якушкин, Дмитрий Дмитриевич, роден през 1957 година. Завършва Журналистическия факултетна МГИМО. Баща му, Дмитрий Иванович Якушкин, е генерал-майор от разузнаването; шпионирал е в Ню Йорк, след това е бил началник на Трети отдел на ПГУ (1871–1975), резидент във Вашингтон (1975–1982), началник на Първи отдел на ПГУ (1982–1986). Естествено, при такъв баща Д. Д. Якушкин не би могъл да бъде „чист журналист“ какъвто се води в официалната си биография. Работи в „Комсомолская правда“ след това става „кореспондент на АПН“ във Франция. През септември 1998 година е назначен за прессекретар и заместник-ръководител на администрацията на президента Елцин. През януари 2000 се съобщава, че Якушкин си остава прессекретар на Елцин и след като той вече не е президент. По отношение на успешните кариери Пети отдел в разузнаването много отстъпва на Трети и Четвърти отдел.
Амвросов, Игор Алексеевич, роден през 1950 година. Подполковник от разузнаването. През 1974 завършва Института за страните от Азия и Африка и веднага постъпва във външното разузнаване. Специализирал е по Китай. През 1991 година Амвросов е съветник на последния председател на КГБ на СССР Бакатин. Нашата версия е следната: дори тогава Амвросов в действителност да не е оглавил тази организация (което не е изключено), във всеки случай е бил там по-главен от Бакатин, който дори не е чекист (Бакатин е „демократ“ от партийните функционери). След ликвидацията на КГБ на СССР Амвросов преминава на работа във ВГТРК. От март 1998 ръководи „Радио Русия“. През 2000 година става за кратко директор на ОАО „ТВ център“. Налага се да напусне и сега работи в „Интерфакс — Китай“.
Ананиев, Евгений. Подполковник от разузнаването. Не е известно къде е шпионирал. От разузнаването попада в Шесто управление на КГБ, което се занимава с икономика. Става водещ офицер на А. Усманов, лидера на узбекската организирана престъпна групировка (ОПГ) в Москва. Те започват с дребни неща — откриват нелегална фабрика за производство на найлонови торбички. След август 1991 година Ананиев напуска КГБ и открито се залавя с бизнес. Отначало е президент на компанията „Мегаполис“ и издава списание със същото име. През април 1993 година става председател на Управителния съвет на известната „МАПО Банк". Това е банката на външното разузнаване, в учредяването й участват ръководителите на СВР, генералите Шчербаков, Гореловски и Рябихин. Тоест това един вид е „централната банка“ на „азиатската мафия“. Тя се занимава с най-мръсните работи, до степен, че там в един период е и общата каса на една бандитска групировка. В интернет има купища компромати за тази банка. Успяват да я закрият едва през февруари 2000 година, когато се сменя властта. Ананиев напуска „МАПО Банк“ през август 1997 година, когато става генерален директор на „Росвооружение“. „Азиатската мафия“ алчно и ненаситно разхищава валутата, получена от износа на оръжие — през онези години до оръжейните заводи не стига почти нищо.