Андропов като че не е възнамерявал да преустройва политическата система, искал е да проведе само икономическа реформа. В това единодушно ни уверяват всички от обкръжението му: „Той никога не е споменавал и дума за никаква демокрация!“.
Напълно вярвам, че Андропов не им е казвал нищо за плановете си. Тогава сред управляващата върхушка не е прието да се говори прекалено откровено. В още по-голяма степен това се отнася за КГБ, дори между приятели — а фигури от ранга на Андропов нямат и по принцип не могат да имат приятели. Веднъж обаче той се изпуска пред най-близкия си съратник. Това не е верният му адютант Крючков, още по-малко пък Горбачов, а „дясната му ръка“ Чебриков. Чебриков не е писал книги, но малко преди да почине, дава две-три интервюта, има ги в интернет. Веднъж Андропов му казва: „А защо да не проведем истински избори за Върховен съвет, да може да се избира от няколко кандидати?“. Едно безобидно изречение, но в него е цялата перестройка на Горбачов.
Само месец след избирането си за генерален секретар Андропов назначава за председател на КГБ Чебриков, който преди това е първи заместник (той идва на мястото на покойния Цвигун). А Федорчук е назначен за министър на вътрешните работи. За него Андропов има конкретна задача, подходяща за характера му и напълно по силите му: да устрои погром сред ръководството на Министерството на вътрешните работи, за да отвори място за чекистите. Когато приключва работата и уволнява хиляди „ченгета“, самият Федорчук е изпратен на заслужен отдих.
Обвиняват го в опит за отравяне на другаря Черненко през лятото на 1983 година (с риба). Самият Черненко и цялото му обкръжение са абсолютно сигурни в това, както пише в книгата си помощникът на Черненко В. Прибитков. При по-обстойно разглеждане обаче тази версия изглежда твърде съмнителна.
Федорчук дълго запазва мълчание, не пише книги и не се изявява по медиите, но веднъж не се стърпява и дава интервю по повод прословутата риба. Първо, тя е занесена като подарък не от самия него, а от зет му. А и по това време Федорчук е в Москва, а разговорът за рибата със зет му е по телефона. Зет му не знае какво да прави с рибата, и получава съвет: „Занеси я на Константин Устинович!“. Защо изобщо е бил направен този подарък, след като другарят Черненко със сигурност е имал нещо за хапване в правителствената вила? Изглежда това е сигнал от страна на Федорчук, че макар да провежда чистка в Министерството на вътрешните работи по нареждане на Андропов, дълбоко в душата си той си остава все така верен на партийния апарат!
Естествено, чекистите подслушват разговора и биха могли да разиграят тази ситуация за собствените си интереси. В крайна сметка Черненко едва не умира и окончателно подкопава здравето си. И най-важното, партийците се скарват с единствения си възможен съюзник в силовите структури.
Интересно е, че в единственото си интервю Федорчук не намира за необходимо да опровергае обвиненията за тайните убийства на украински дисиденти. Затова пък, когато става дума за президента Кравчук, той с видимо удоволствие си спомня, че по време на случайните им срещи бъдещият президент, кой знае защо, много се притеснявал и му се подмазвал.
Андропов умира на 9 февруари 1984 година. След смъртта на вожда политическата картина е крайно благоприятна за чекистите. През цялата 1983 година тече разчистване на партократите и подмяната им със „свои хора“. Смята се, че по този начин е подменена поне една трета от секретарите на областни комитети и от министрите. Но пред клана на Андропов изниква сериозен проблем: липсва наследник за поста генерален секретар. По-точно, те са в повече: Горбачов и Романов. Кланът за малко не се разпада. Затова се налага да се прибегне до пауза и за „вожд“ да бъде назначен Черненко. Налага се да се спре и разчистването на партийния апарат. Не заради Черненко, този умиращ старец почти не пречи — цялата енергия на андроповския клан отива в жестоката вътрешна борба. Губи се скъпоценното време, с което съветската империя все още разполага, за да се спаси.
Няма да твърдя, че Черненко и Горбачов се били агенти на КГБ, най-вероятно не всичко е било толкова грубо и примитивно. Макар че и по този въпрос има свидетелства. Особено за Черненко, чиято кариера започва на гранична застава. А когато Леонид Илич по време на терора в края на 30-те години става секретар на областния комитет в Днепропетровск, там имало човек, отговорен за изпълнението на присъдите, с фамилия Черненко, но не се знае дали е същият. Палачите винаги се стараят да остават в сянка. Някои историци (В. Соловьов и Е. Клепиков) смятат, че е бил именно Константин Устинович, във всеки случай в официалната му биография има подозрително прекъсване след 1933 година. Но това всъщност няма значение, тъй като изследователите са единодушни, че избирането на умиращия Черненко за генерален секретар по никакъв начин не пречи на Андроповия клан да държи цялата власт в ръцете си. Същите историци публикуват данни, че Михаил Сергеевич е бил доносник по време на обучението си в Юридическия факултет на Московския държавен университет (МГУ), съществуват свидетелства на негови състуденти. Посочва се и с какво биха могли да го вербуват — в биографията си е скрил, че известно време е бил на окупираната територия. Това не е престъпление, но в онези времена не биха го приели във важен факултет с такова петно.