Сега целта ни не е да разкриваме разхищенията при износа на оръжие — и без това чекистките кланове се разобличават взаимно, и то много успешно, без нашата помощ. За нас главното тук е да се опитаме да разкрием системата на мафиотските връзки в тази област. Затова ще наблегнем само върху откритата от нас връзка: Коржаков — Котелкин — Потанин — Чубайс.
Освен това трябва да отбележим още нещо, специфично именно за коржаковския клан: това е активното участие в тъмния му бизнес — търговията с оръжие, на много бивши офицери от ГРУ. При това не са и само бивши!
Никога не е имало единна мафия на ГРУ (това е също такъв мит, какъвто е и „чеченската мафия“) — защото бившите служители на ГРУ се ползват от всички чекистки групировки. Например някой си бивш полковник от ГРУ оглавява Службата за сигурност на авторитетния чеченски бизнесмен Умар Джабраилов от московския клан. Но действащи офицери от ГРУ да помагат активно в бизнеса — такова нещо откриваме единствено в клана на Коржаков, то е характерно само за него.
В мрежата има много интересна информация: когато през есента на 1995 година има опити да се разобличат общите финансови машинации на олигарха Потанин и екипа на Котелкин, изплува следната информация за банка „Интерфининвест“: действащият (по това време) резидент на ГРУ в Сирия Александър Капараулов е помагал на тази банка да изпира откраднатите от „Росвооружение“ пари. Тогава в една ливанска банка се натрупват 400 милиона долара от подобни „мръсни пари“ — и Капараулов участва в операцията по изпирането им.
Борис Елцин никога не е бил изцяло нечия марионетка — никой не можел просто да му нарежда. Да го придумат да направи нещо били способни само членовете на семейството му — жена му и двете му дъщери. Понякога се включвали и внучките му. По принцип Борис Николаевич не вярва на никого — преминал е през добра школа в партийния апарат. За Елцин единственото изключение от това правило е бодигардът му Коржаков. Но и той фактически става член на семейството му, тъй като е кръстник на внука му. В мемоарите си Коржаков твърди, че когато двамата с Елцин оставали сами, за него Борис Николаевич не бил президентът и той му говорел на „ти“ — и това може да е истина.
Затова пък с помощта на тези „членове на семейството“ чекистите правят с президента каквото си искат. За генерал Коржаков всичко е ясно — той е бивш офицер от КГБ. Задачата за управлението на Елцин става много по-лесна за чекистката мафия и поради това, че президентът изобщо не се интересува от самия процес на управление на страната — за него това е скучна и изморителна работа. При това след 1994 година здравето му бързо се влошава — тогава Елцин съвсем загубва интерес към указите и документите, които подписва. Освен това ръководството на президентската администрация може косвено да влияе на решенията на президента, като просто го снабдява с филтрирана информация: Борис Николаевич не чете вестници и по онова време дори не обича да гледа телевизия.
През 1993 година изострянето на борбата между президента и Върховния съвет води до това, че постепенно вътре във формално все още единната мафия започват да се очертават два отделни клана, чиито интереси все повече се разминават. И едва през 1994 година между тези два клана избухва истинска война — тогава разцеплението в чекистката мафия става необратимо.
Елцин сякаш се оказва начело на едно своеобразно „коалиционно правителство“ и се сдобива с възможността да играе с противоречията между враждуващите чекистки кланове, за да запазва прословутия „баланс на властта“. Признаците за надвисналия разкол вътре в управляващата върхушка на Русия нарастват прогресивно от началото на 1994 година — наистина, те дълго време са чисто вътрешни дрязги, почти незабележими отстрани.
Например тогава в правителството се изостря съперничеството между премиера Черномирдин и първия му заместник Сосковец, който с подкрепата на генерал Коржаков започва да се бори за премиерския стол. Благодарение на това съперничество между Черномирдин и Сосковец можем да посочим последната известна ни дата, когато вътре в чекистката мафия все още се запазва известно единство: 17 февруари 1994 година. Тогава вицепремиерът Сосковец подписва от името на правителството договор с „Газпром“ — и според този договор „Газпром“, който винаги е бил държавна собственост, се дава фактически в пълно и безконтролно владение на своя генерален директор Вяхирев, човек, сложен там от Черномирдин. Малко по-късно такива подаръци от клана на Коржаков за отбора на Черномирдин са просто невъзможни.