През 1994 година „независимата република Ичкерия“ се превръща в истинско бойно поле между чекистките групировки. В началото московският клан се опитва да свали от власт президента Дудаев, който тогава работи за клана на Коржаков, с ръцете на самите чеченци от „опозицията“ — така през лятото на 1994 година започва гражданската война в Чечения.
Ръководителите на тази „опозиция“ са най-обикновени престъпници. Само Беслан Гантамиров е бивше ченге — но и той не пада по-долу от всеки бандит. Впрочем престъпниците, дошли направо от затвора, не са рядкост и в правителството на Дудаев. И не е наша работа да упрекваме лицемерно чеченците, като самите ние в Русия имаме бандитско правителство — в сравнение с него дудаевското правителство на Чечения е направо детска градина. При това и самият режим на Дудаев, и „чеченската опозиция“ Гантамиров — Автурханов са организирани от наши чекисти, само че от различни мафиотски групировки.
Три години в Кремъл се отнасят съвсем спокойно към провъзгласената от президента Дудаев „независимост на Чечения“ — само меко го упрекват за този лозунг. По това време Чечения се използва активно от цялата ни чекистка мафия като криминална база: тук се шири производството на фалшиви пари, създават се фиктивни банки за „чеченските авизо“, има междинни бази за транзита на хероина до Европа и т. н. Да не говорим за милионите тонове разграбен чеченски нефт — тогава това изобщо не е най-сериозният бизнес в Чечения.
Проблемите на Дудаевия режим възникват едва през 1994 година, когато управляващата ни чекистка мафия се разцепва на два враждуващи клана. Тогава московският клан на КГБ решава да „въведе конституционен ред“ и да свали президента Дудаев. И тази мафиотска групировка без особено усилие успява да настрои по съответния начин и Борис Николаевич: този „бунтовник“ трябва да бъде наказан, щом не признава властта на президента Елцин!
Когато през есента на 1994 година всички опити на „чеченската опозиция“ да превземе Грозни са отблъснати от дудаевското опълчение, Елцин твърдо се настройва за нахлуването на руски войски в Чечения. Коржаков и Барсуков се опитват да го убедят да не започва тази военна авантюра, но всичко е напразно — президентът се заинатява и не иска да ги слуша: министърът на отбраната Грачов му е обещал, че бързо ще сложи Чечения в ред.
При други обстоятелства Борис Елцин би се вслушал по-охотно в съветите на верния си телохранител, а не в тези на десетина други личности от най-близкото си обкръжение (през 1994 година дъщерите му все още не вземат участие в голямата политика). Но тук случаят е особен: Джохар Дудаев някак се опитва да омаловажи властта на президента на Русия Елцин — Борис Николаевич не може да търпи такива неща.
Когато през есента на 1994 година Дудаев много настойчиво се опитва да се свърже с Елцин по телефона, за да започне преговори и да предотврати войната, помощниците на президента Елцин не му съобщават за тези позвънявания! По-късно Коржаков разбира от чеченски източници, че тогава Джохар Дудаев е звънял в Кремъл осем пъти. А има сведения, че по това време Дудадев изобщо не иска война — бил готов дори да се откаже от лозунга за „независимост за Чечения“, само и само да не го закачат. Но нито един чеченец никога в живота си няма да приеме безусловна капитулация: президентът Дудаев би се съгласил само на широка автономия в състава на Русия, от типа на онази, която по това време се дава без всякакъв шум на татарския хан Шаймиев.
Защо тайният покровител на Дудаев генерал Коржаков не казва сам на президента Елцин за тези негови мирни инициативи? Тук няма никаква загадка: положението на Коржаков в Кремъл е много деликатно — враговете му само чакат да направи някоя необмислена стъпка. Затова генерал Коржаков проявява „антивоенната си позиция“ много предпазливо и само насаме с президента Елцин. В тази работа той не трябва да бие на очи: влиянието му върху президента Елцин е сто пъти по-важно за чекисткия клан от Дудаевия режим. По това време либералите от московския клан на КГБ разпространяват за Коржаков клеветата, че уж бил привърженик на войната с Чечения — генералът премълчава дори това, не се поддава и на тази провокация.
Когато Коржаков се убеждава, че президентът Елцин се е заинатил и войната с Чечения вече е неизбежна, за известно време напълно прекратява тайната си „борба за мир“.