Той минава благодарение на почти детска уловка — бори се за депутатско кресло със самия началник на КГБ на Ленинград Курков. Естествено, Курков изобщо не може да победи, тогава още не е 2000 година, за народа чекистите са нещо като вампири или върколаци. Участието в тези избори е задължително само за партийното началство, тъй че ако генерал Курков поема този позор, значи си прави сметката да вкара свой човек във Върховния съвет.
Във Върховния съвет Степашин е избран за председател на Комисията по отбраната. А след августовския пуч от 1991 година оглавява Комисията по разследването на дейността на КГБ. Справя се блестящо с мисията си — никой не научава нищо за престъпленията на КГБ. В отчета на тази комисия се разказва на обществеността само за неща, които и без това се знаят от всички: че цялото световно комунистическо движение е издържано с нашите пари и че всички попове са били доносници на КГБ.
Степашин започва да се изкачва по чекистката пътечка: през ноември 1991 година е назначен за началник на КГБ на Петербург, през март 1994 става директор на ФСК[6]. Така е преименувано Министерството на сигурността. И това не е просто смяна на името — прави се генерална чистка на целия централен апарат. Тя се провежда по-чисто от тази при Бакатин: на всички чекисти се казва, че са уволнени и ще бъдат приемани обратно един по един! На освободените места в ръководството питерската групировка поставя свои хора. Наистина, след Будьоновск, през юни 1995 година Степашин е принуден да отстъпи директорското си място на Н. Ковальов, смятан за „човек на Лужков“. И идва ред на поредната чистка.
Степашин става дори премиер за няколко месеца. Всъщност още тогава Елцин избира Путин за бъдещ президент на Русия. Но през пролетта на 1999 година е още твърде рано този изтъкнат функционер да бъде назначен за министър-председател: трябва да се изчака още няколко месеца и да се назначи проформа който и да е, стига Държавната дума да няма повод да отхвърли кандидатурата му.
Тук няма да разчепкваме подробно тягостната история за това как се формира правителството на Степашин. Тогава „семейството“ му натрапва за първи вицепремиер Николай Аксененко, който всъщност сформира кабинета. Степашин употребява голяма част от времето и усилията си като премиер в опити да сплоти своите министри. А в резултат на титаничните му усилия е създадено такова прекрасно правителство, че когато скоро след това назначават за министър-председател Путин, той практически не променя нищо — оставя почти всичко, както си е.
На 16 август 1999 година Държавната дума утвърждава Путин за министър-председател от раз (+ 233 гласа). Гласува за него на драго сърце и защото вече е определена датата за изборите за новата Дума — 19 декември 1999 година. Ако тогава народните избраници се бяха заинатили, президентът Елцин би разпуснал Държавната дума и опозицията би загубила един удобен (и безплатен) предизборен щаб. Затова през август щеше да мине почти всяка кандидатура — депутатите вече мислят как да се докопат до новата Дума.
Още тогава Путин фактически става държавен глава, тъй като президентът Елцин му предава всички силови структури. Като предлог за това неочаквано сдаване на президентските пълномощия е използвана войната в Дагестан — отрядът на Басаев се връща обратно в Чечения чак на 24 август.
А на 25 август нашата авиация за първи път бомбардира чеченските села недалеч от Грозни. Ударите уж са нанасяни по военните бази на Басаев, но многобройните свидетели твърдят, че бомбите са падали навсякъде, където сварят, само не и над тези бази. Скоро Шамил Басаев потвърждава още веднъж готовността си за всякакви провокации в интерес на кремълската мафия. Войната между Русия и Чечения и без това е почти сигурна. Но за да доведат започнатото докрай, Басаев и Хатаб отново нахлуват в Дагестан на 5 септември 1999 година.
Този път техният отряд от две хиляди бойци напада друг граничен участък — Новолакския район в Дагестан. В интервютата си Басаев оправдава този втори поход с желанието си да избави уахабитите от селата Карамаха и Чабанмаха — тези селца в дълбоката провинция на Дагестан са обкръжени от нашите войски и непрестанно са обстрелвани и бомбардирани. Басаев, видите ли, искал да поеме част от огъня върху себе си, за да могат дагестанските уахабити да разкъсат стегналия ги обръч и да спасят себе си и семействата си. Разбира се, тази цел е много благородна, само дето тук Басаев отново лъже: той би трябвало да спаси уахабитите много по-рано — на 1 и 2 септември и двете уахабитски села са вече превзети от нашите войски. По това време организираната съпротива на уахабитите е разбита, вече се унищожават само малобройни разпръснати групи.