Примерно, такава зона на влияние е Армения и изобщо целият Кавказ, в това число и Северен. По цялата огромна държавна граница на СССР са разположени национални общности, които тази граница разрязва на части, а това е много удобно за разузнаването. Но само Азербайджан има добър излаз към страна, член на НАТО, където дори са разположени американски военни бази и ядрени ракети.
Друг важен регион за външното разузнаване е Прибалтика. Наистина, населението на прибалтийските републики не знае езиците на страните от НАТО и по онова време няма обща граница с този агресивен блок. Но за тамошното рибарско население не е никакъв проблем да прекоси Балтийско море. Което мнозина и правят. На чекистите дори не им се налага да пращат свои хора, уж като бегълци, достатъчно е да оказват натиск върху емигрантите чрез останалите в страната им роднини. Естествено, външното разузнаване върши това с помощта на КГБ на прибалтийските републики.
Разузнаването от европейското направление поддържа тесни връзки и с Управлението на КГБ (УКГБ) на Ленинград. А чрез ленинградските чекисти то може да влияе на целия Северозапад.
Особено близки са отношенията на външното разузнаване с КГБ на Карелия. Сега наричат ръководството на ФСБ дори не „питерско“, а „питерско-карелска мафия“.
Третата по значение база на външното разузнаване на територията на СССР е Далечният изток.
В Русия Петербург е смятан за „прозорец“, докато Владивосток е нещо като „черен вход“ към външния свят. „Тихоокеанската мафия“ във ФСБ е отражение на съответното направление във външното разузнаване. Това са яки мъже от средния ешелон без особени амбиции. Постепенно тази „мафия“ губи силата си и сега е почти изчезнала. Последният титан от този клан, адмирал Г. Угрюмов (същият, който затвори „шпионина“ Паско), ръководи „борбата с тероризма“ в Чечения и умира при загадъчни обстоятелства в щаба си в Ханкала през май 2001 година.
Трябва ли да се учудваме, че „тихоокеанската мафия“ във външното разузнаване увяхва, преди да е разцъфтяла? Погледнете картата — какво заобикаляне е нужно, за да се внася хероин от Тайланд в Европа през Владивосток. Та железничарите сто пъти ще го разграбят! В пресата писаха за опити да се пренася хероин по този маршрут в чували със захар. В резултат имало случаи на масови натравяния в района на Хабаровск.
Границата на бившия СССР е огромна и изброяването на зоните на влияние на разузнаването може да продължи дълго. Но основните региони са Кавказ, Прибалтика, Далечният изток.
За илюстрация може да се приведе интересен пример от книгата на Шебаршин, назначен от Крючков за началник на външното разузнаване през 1989 година. Преди това Шебаршин е заместник-началник на Първо главно управление за южноазиатското направление (на мястото на генерал Медяник от април 1987 година). Та Шебаршин пише, че по нареждане на Крючков през 1990 година на три пъти пътува служебно в страната. И по-точно до Прибалтика („наблюдава обстановката“), до Владивосток („отчита се пред избирателите“) и в Краснодарския край („опитва се да попречи на избирането на Калугин за депутат“). На пръв поглед изглежда, че по това време един шеф на разузнаването би имал предостатъчно работа и в чужбина — цяла Източна Европа ври и кипи, Варшавският договор светкавично се разпада! Защо тогава Крючков, който има двама първи и осем обикновени заместници, изпраща на тези места точно Шебаршин?! И защо Шебаршин е избран за депутат във Владивосток, след като е московчанин и никога не е служил в Далечния изток?
Сега, след всички тези пояснения, можем да преминем към същността на въпроса. През октомври 1988 година външното разузнаване в лицето на Крючков завзема властта в КГБ, следователно и в страната.
В двутомните си мемоари Крючков отделя много място на Шеварднадзе, как съветската империя била загинала заради този агент на ЦРУ. А за Виктор Чебриков, прекия си началник, не обелва и дума! Споменава го кажи-речи един-единствен път във връзка с Шеварднадзе. Всъщност нещата стоят така: през 1985 година Чебриков се обръща към Крючков и го пита какво мисли за евентуалното назначаване на Шеварднадзе за министър на външните работи. Крючков ръководи външното разузнаване, затова кандидатурата трябва да се съгласува с него. Той категорично не е съгласен („Няма опит в дипломатическата работа“), след което Шеварднадзе е утвърден от Политбюро. Всички знаят, че Шеварднадзе е човек на Андропов, но че в самия андроповски клан има враждуващи помежду си групировки, се знае от малцина.
Защо Чебриков, който през 1985 почти завзема властта над КГБ, следователно и над страната, в края на 80-те години претърпява такава загуба? С други думи, вътрешното контраразузнаване губи пред външното разузнаване?