„Не предавай общия смисъл! Това е дипломация. Тук всяка дума има специфичен оттенък и значение. Превеждай максимално точно“, бе поискал Дукум и оттогава Климент се съобразяваше с неговото желание. Вероятно така е и сега. Кавханът бе открил нещо, което искаше да уточни.
Докато вървяха, писарят разсеяно оглеждаше улиците. Макар и да отстъпваше на Константинопол, Плиска бе внушителен град, пълен с живот. Разположен сред обширно поле, той бе защитен от дълбок канал с издигнат зад него вал. Съоръжението очертаваше дългите по над 10 километра стени на Външния град на Плиска. Тук живееше простолюдието, като писарите, помисли си Климент с ирония, както и търговци, занаятчии, работници, коняри, ханджии, бръснари, шивачи, разказвачи на приказки, магьосници и лечители, непрекъснато прииждащи от всички краища на държавата. Тук се намираха повечето от работилниците, складовете и странноприемниците.
Пред една от тях на Климент и войника се наложи да изчакат керван от 12 мулета, натоварени с чували. Уморените мулетари ги вкарваха в двора, задръствайки цялата улица. Съдържателят - дебел зачервен мъж с писклив глас и факла в ръка, даваше наставления на новодошлите, с което създаваше още по-голям безпорядък.
Външният град не бе равномерно заселен и непрекъснато тук-там изникваха квартали, които след време се разрастваха и сливаха със съседните. Дървени колиби и землянки се гушеха между каменните стени на хановете и високите складове. Имаше и няколко християнски черкви. Те бяха съвсем малки, но на Климент му правеше впечатление колко бързо се увеличаваха след идването на Борис. Но не можеха да се сравняват със светилищата на Тангра - красиви храмове с големи бели камъни, жертвеник в центъра и статуи на вълци, глигани, лъвове и коне по ъглите. Въпреки това малките черни покриви на християнските светилища все по-гъсто обсаждаха покоите на Тангра, като войници, обсадили неприятелска крепост.
„Дали накрая Богът на небето и светкавицата ще падне пронизан от Христос? - зачуди се писарят, докато се разминаваше с няколко жреци с дълги бели роби и позлатени ритуални кинжали на коланите. - Няма да е за първи път един Бог да победи друг“.
Дори след падането на нощта Външният град бе пълен с хора, тръгнали по своите работи. По неравните му улици непрестанно се движеше своеобразно шествие. Славяни с дълги ризи и широки колани, българи с тесни кожени панталони, авари с шарени елеци, кумани, печенеги, власи и дори немци се скупчваха близо до къщите, за да дадат път на прелитащите като вихър конници.
Прекосиха малката река, която минаваше през центъра на града, и пред тях се изправиха красивите стени на Вътрешния град. Високи над 10 метра, издигнати от бял варовик, те блестяха ослепително под светлината на залязващото слънце. Огрян от последните лъчи, червеният хоросан между камъните напомняше на стичаща се кръв, което накара писаря да потръпне.
Двамата с водача му минаха през Източната порта - високо съоръжение с една външна и две вътрешни врати с желязна падаща решетка.
„Трудно някой би проникнал тук“, помисли си Климент, загледан във високите каменни кули с тесни бойници. Стражата ги спря, провери документите им и ги пусна да влязат.
Вътрешният град бе изграден предимно от камък. Улиците бяха павирани, по ъглите започваха да припламват първите факли. На канализацията можеше да завиди и Константинопол, а изграденият от Омуртаг водопровод даваше възможност на по-богатите фамилии да имат частни бани с топла вода. Удоволствие, което ставаше все по-популярно.
Облечени в кожени панталони, елеци и тежки ботуши, покрай писаря и спътника му минаха войници от нощната стража. Високите метални шлемове, черни мустаци и блестящи черни очи издаваха, че са българи.
Колкото повече приближаваха до цитаделата в центъра на Вътрешния град, толкова повече стражи срещаха. Денем тук бе пълно с всякакви посетители, търговци и шарлатани, но щом паднеше мрак, стражата изгонваше всички. Не един и два опита бяха правени на това място да бъде убит ханът или някой от боилите.
Войникът спря, помърмори малко, измъкна изпод наметалото си факла и след няколко опита успя да я запали. Така се виждаше ясно кой идва и нямаше опасност да ги повалят със стрела в тъмното.
Най-накрая стигнаха до една от малките странични врати на двореца. Там очевидно ги очакваха и бързо ги пропуснаха да минат. Навсякъде по коридорите имаше войници и макар да беше свикнал със засиленото им присъствие, от погледа на Климент не убягнаха мрачните физиономии и внимателните погледи. Дори прислужниците, които обикновено се поздравяваха и подвикваха отдалеч, бяха притихнали.