Климент веднага забеляза промяната. Кавханът бе усмихнат, ходеше по-изправен, от масивното му тяло се носеше старото усещане на сила и мощ.
- Казах да ме извикат веднага щом се събудиш, Клименте - обясни появата си той и енергично разтърси ръката на писаря.
- Къде съм? - попита Климент.
- В стаите в моето крило на двореца. Е, покоите ти не са кой знае колко големи, но за сметка на това са във Вътрешния град и са включени в канализацията.
- Как така покои?
- Ами така! Не е нормално личният ми писар да търка нара в някаква съмнителна странноприемница. Да, да - засмя се Дукум. - Вече си мой личен писар, с всички произлизащи от това облаги. Заплатата ти се повишава, ще се занимаваш само със задачи, които аз или ханът ти поставим. Може да не са непременно свързани с писане.
- Ханът ли?
- Да - примлясна Дукум. - Борис следеше отблизо разследването. Много е доволен от работата, която свърши. Така че почини си и се успокой. Всичко приключи.
- Какво се случи с Бранко и останалите?
- Картак и Грод се опитаха да избягат. Картак успя. Някак си открадна кон и се изплъзна в общата лудница. Грод бе с него, но докато минавали през вала на Външния град, го уцелили смъртоносно със стрела. Каква ирония, нали? Най-добрият стрелец с лък да умре по този начин. Но поне обещанието ми бе изпълнено - намери бързо смъртта си. Като войник в битка. В момента се извършва претърсване, но едва ли ще намерим Картак. Ако е имал поне малко акъл в главата, вече е минал Дунав и е я при куманите, я при печенегите, я някъде другаде. Те да му мислят. На Алзек му се размина. Продължава да твърди, че не знае нищо, а обратното няма как да се докаже. Но не бих залагал много на него в бъдеще.
- А Бранко?
- Да-а-а, Бранко - проточи великият боил. - Ти се оказа напълно прав. В къщата му беше намерена животинска маска с извити рога. Няма съмнение, че той е бил убиецът. Чудя се само дали щеше да спре, след като отмъсти за своята майка. Съмнявам се. Сигурно щеше да продължи да раздава правосъдие. Алзек може да ти е благодарен. Странно все пак - можеше да те убие, но предпочете да не го прави. Беше добър войник. Много добър.
- Беше? Значи е мъртъв?
- Мъртъв е! И слава Богу! Беше убит при изхода на двореца. Няколко стражи го набучиха с копията си. Не беше приятна гледка! Но пак леко се отърва. Ако го бяхме хванали жив, щеше да умира цяла седмица.
Дукум стана от леглото и плесна с ръце.
- Приеми и моите благодарности, Клименте! И прощавай, ако съм те обидил с нещо, не е било нарочно.
- Няма за какво да се извинявате - Климент свали пръстена със зеления камък и го подаде на Дукум. - Ето, повече няма да ми е необходим.
- Така е - каза весело кавханът и наниза украшението на пръста си. - Сега ще имаш собствени пръстени. Ставаш важна личност, Клименте!
Внезапно през прозореца долетя чаткането на бясно препускащ кон. Дукум и писарят се хвърлиха към прозореца. На площада пред двореца, едва сдържайки коня си, стоеше потънал в прах, пот и кръв войник.
- Загубихме войната със сърбите! - изкрещя той. - Армията е разбита. Престолонаследникът Расате и 12 боили са пленени!
- Проклятие! - изруга кавханът. - Това ще ми отвори много работа! Трябва да вървя, Клименте! - каза Дукум и напусна стаята.
Писарят се върна в леглото. Легна, избута завивките настрани и се загледа в тавана. Всичко бе свършило. Отпусна се, затвори очи и се заслуша в болката в гърдите си. Бе почнала да намалява.
Дали някога щеше да изчезне напълно?